„Как се казва филмът?“ — представи си той как Уилем го пита усмихнат. „Скъпи другарю“ — отговори му той, защото се случваше в писмата си в електронната поща те да се обръща един към друг именно така: „скъпи другарю“, „скъпи Джуд Харолдович“, „скъпи Уилем Рагнаршонович“, започнаха да го правят, докато Уилем снимаше първия филм от шпионската трилогия, където действието се развиваше в Москва от шейсетте години на двайсети век. Представяше си, че снимките на „Скъпи другарю“ ще приключат след една година, макар и да бе наясно, че ще се наложи да го промени: вече беше март, във въображението му Уилем трябваше да се прибере през ноември, а той знаеше, че тогава още няма да е готов да приключи с тази шарада. Знаеше, че ще се наложи да си измисля нови и нови снимки, забавяне. Знаеше, че ще се наложи да си представя как филмът има продължение и затова Уилем няма как да се прибере по-рано.
За да бъдат по-правдоподобни фантазиите му, всяка вечер той пишеше на електронната поща писма на Уилем, в които му разказваше какво се е случило през деня, точно както щеше да постъпва, ако Уилем още беше жив. И винаги завършваше по един и същ начин: „Надявам се снимките да вървят добре. Липсваш ми много. Джуд“.
Успя да се отърси от вцепенението едва миналия ноември, когато най-сетне осъзна, че отсъствието на Уилем е безвъзвратно. Едва тогава си даде сметка, че е в беда. Не помнеше почти нищо от предишните месеци, не помнеше почти нищо и от самия ден. Помнеше, че тъкмо беше направил салатата с макарони, вече късаше над купата листенцата босилек, после погледна часовника и се учуди защо се бавят. Но не се беше притеснил: Уилем обичаше да се прибира с колата по обиколни пътища, Малкълм пък обичаше да прави снимки, сигурно бяха спрели някъде и се бяха улисали.
Той звънна по телефона на Джей Би, изслуша го как се оплаква от Фредрик, наряза пъпеша за десерт. Когато вече наистина закъсняха, се обади на Уилем по телефона, но той само звънеше и звънеше. Тогава вече се подразни: къде ли се губеха.
После мина още време. Той започна да снове напред-назад. Опита да се свърже по телефона с Малкълм, със Софи: нищо. Пак звънна на Уилем. Свърза се повторно с Джей Би: не са ли се обаждали? Не ги ли е чувал? Но Джей Би не ги беше чувал.
— Не се притеснявай, Джуди — каза му той. — Сигурно са се отбили за сладолед. Или пък са избягали заедно.
— Ха! — отвърна той, но вече знаеше, че се е случило нещо. — Добре. Ще ти звънна по-късно, Джей Би.
Тъкмо приключи разговора, и на вратата се позвъни — той се вцепени, у тях никой не натискаше звънеца. Къщата бе трудно откриваема, човек трябваше да я търси дълго, докато я намери, а после трябваше да обиколи по главния път, ако някой отвътре не ти отвори портата, а той не бе чувал тя да се отваря. О, Боже — помисли си. — Не! Не! Точно тогава обаче се позвъни още веднъж и той се насочи по инерция към вратата, после я отвори, забеляза не толкова изражението на полицаите, колкото че си свалят шапките, и тогава вече разбра.
После не помнеше почти нищо. Идваше на себе си само за кратки мигове, лицата, които виждаше — на Харолд, на Джей Би, на Ричард, на Анди, на Джулия, — бяха същите, както след опита му за самоубийство: същите хора, същите сълзи. Бяха плакали и тогава, плачеха и сега и понякога той направо се изумяваше, питаше се дали последното десетилетие — годините с Уилем, това, че е останал без крака — всъщност все пак не е сън, дали той още не е в психиатрията. Помни, че в онези дни е научил разни неща, не помни обаче как ги е научил, защото не помни да е водил разговори. Но със сигурност е водил. Научи, че е ходил да потвърди самоличността на Уилем по тялото, но че не са му разрешили да види лицето: Уилем изхвърчал от автомобила и се блъснал с главата напред в бряста на десетина метра оттам, от другата страна на пътя, така че лицето му било унищожено, всяка костица по него била счупена. Затова той бил потвърдил самоличността по родилното петно върху левия прасец и бенката на дясното рамо. Научи, че тялото на Софи е станало на пихтия, че, както се изрази някой, „от него не е останало нищо“, а Малкълм е изпаднал в клинична смърт и след като четири дни са го поддържали на изкуствено дишане, родителите му са помолили от болницата да дарят органите му. Научи, че всички са били с предпазните колани, че колата под наем — тъпата проклета кола под наем — е била с дефектни въздушни възглавници, а шофьорът на камиона — бил на някаква бирена фабрика — бил пиян до козирката и бил минал на червено.