През повечето време караше на успокоителни. Беше на успокоителни, когато отиде на погребението на Софи, затова не го помнеше изобщо, не помнеше нищо, беше на успокоителни и когато отиде на погребението на Малкълм. От него помнеше, че господин Ървин го е сграбчил, разтърсил го е, а после го е притиснал в обятията си толкова силно, че за малко да го задуши, притиснал го е и е ридал, докато някой — вероятно Харолд — не каза нещо и той не го пусна.
Знаеше, че е имало и погребение на Уилем, малко, знаеше, че Уилем е кремиран. Но не помни нищо. Не знае кой го е организирал. Не знае дори дали е присъствал, а го е страх да пита. Помни как по едно време Харолд му е казал да не се притеснява, задето не е прочел прощално слово, че може да организира възпоминателна служба за Уилем по-късно, когато бъде готов. Помни, че е кимнал, помни и как си е помислил: но аз няма да бъда готов никога.
В някакъв момент се върна на работа, май в края на септември. Вече знаеше какво се е случило. Беше наясно. Но се опитваше да не мисли за това и тогава, по онова време, още беше лесно. Не четеше вестници, не гледаше новини. Половин месец след смъртта на Уилем двамата с Харолд се разхождаха по улицата и тъкмо подминаваха една будка за вестници, когато пред него изникна списание с лицето на Уилем и две дати, тогава той се досети, че първата е датата на раждане на Уилем, а втората — датата на смъртта му. Застана пред будката и се втренчи в списанието, а Харолд го хвана за ръката.
— Хайде, Джуд — подкани го внимателно. — Не гледай. Ела с мен.
А той бе тръгнал покорно след него.
Преди да се върне в кантората, даде указания на Санджай:
— Не искам да ми изказват съболезнования. Не искам никой да го споменава. Не искам дори да изричат името му.
— Така да бъде, Джуд — отвърна тихо Санджай, изглеждаше уплашен. — Разбирам.
И всички се подчиниха. Никой не му изказа съболезнования. Никой не изрече името на Уилем. Оттогава не го изрича никой. Сега обаче на него му се иска да го изричат. Самият той няма сили. Но му се иска някой да го направи. Случва се да чуе на улицата някой да казва нещо, което прилича на името му — „Уилям!“, майка, която вика сина си, — и той се обръща настървено към гласа ѝ.
В онези първи месеци имаше делнични неща, които му отваряха работа, подклаждаха с гняв дните му и така те придобиваха форма. Той се зае да съди производителя на автомобила, производителя на предпазните колани, производителя на въздушната възглавница, фирмата за коли под наем. Заведе дело и срещу шофьора на камиона, срещу фирмата, където работеше. Доколкото разбра от адвоката на шофьора, той имал дете с хронично заболяване, един съдебен иск щял да разори семейството. Но на него му беше безразлично. Навремето сигурно нещо в него щеше да трепне, но не и сега. Чувстваше се суров, безпощаден. Мислеше си — нека бъде смазан. Нека се разори. Нека усети каквото усещам аз. Нека изгуби всичко, нека изгуби единствените неща, на които държи. Искаше да изсмуче и последния долар от всички тях, от всички фирми, от всички хора, които работеха там. Искаше да ги остави без надежда. Искаше да ги остави опустошени. Искаше да ги докара до просешка тояга. Искаше да се почувстват изгубени в собствения си живот.
Всички — всеки от тях — бяха съдени за всичко, което Уилем щеше да спечели, ако беше оставен да доживее до края на дните си, сумата беше изумителна, нелепа и той не можеше да я гледа без отчаяние: не заради самата сума, а заради годините, които тя олицетворяваше.
Адвокатът му на име Тод, който бе прословут със сметкаджийството си и с когото той бе работил в едно правно издание, обясни, че те били готови на извънсъдебно споразумение, което щяло да бъде щедро.
Щедро, нещедро. Беше му все тая. Вълнуваше го само едно — да ги накара да страдат.
— Смачкай ги — нареди на Тод с глас, прегракнал от омразата, и Тод се стресна.
— На всяка цена, Джуд — каза адвокатът. — Не се притеснявай.
Не беше опрял, разбира се, до парите. Пари си имаше. Ако не броим сумите, подарък за асистентката и кръщелника му, а също парите, които бе разпределил за различни благотворителни организации — същите, на които Уилем правеше дарения всяка година, както и още една: фондация в помощ на експлоатирани деца, — Уилем му бе оставил всичко: завещанието му приличаше на фотографски негатив на неговото. По-рано през годината, в чест на седемдесет и пет годишнината на Харолд и Джулия, двамата с Уилем бяха учредили в колежа си две стипендии: една на името на Харолд в Юридическия факултет и една на името на Джулия в Медицинския. Бяха осигурили заедно парите, а Уилем бе внесъл в попечителския фонд достатъчно, така че средствата щяха да стигнат за години напред. Той се погрижи да изпълни и другите условия в завещанието на Уилем: подписа чековете, предназначени за благотворителните фондове, организациите, фондациите и музеите, посочени поименно в завещанието. Раздаде на приятелите на Уилем — на Харолд и Джулия, на Ричард, Джей Би, Роман, Креси, Сюзана, Мигел, Кит, Емил, Анди, но не и на Малкълм, на него вече не можеше — вещите (книги, картини, неща, свързани с филми и театрални постановки, произведения на изкуството), които той им беше оставил. В завещанието му нямаше изненади, макар че на него понякога му се искаше да има — колко признателен щеше да бъде, ако се окажеше, че Уилем има дете, за което не знае никой, и когато той отиде да го види, то ще му се усмихне като Уилем, колко уплашен и в същото време развълнуван щеше да бъде, ако намереше тайно писмо с отдавна затаявана изповед. Колко благодарен щеше да бъде, ако си намереше оправдание да мрази Уилем, да го ненавижда, ако откриеше тайна, която да разбули и която да запълни години от живота му. Но нямаше нищо. Животът на Уилем беше приключил. В смъртта той беше чист точно както и в живота.