Мислеше, че се справя добре, при всички случаи сравнително добре. Веднъж Харолд му се обади да го попита какво иска да прави в Деня на благодарността и за миг той не схвана за какво му говори, какво означава самото словосъчетание Ден на благодарността.
— Не знам — отвърна.
— Пада се другата седмица — напомни Харолд тихо, както сега всички разговаряха с него. — Тук ли искаш да дойдеш, или да дойдем ние, или да отидем някъде другаде?
— Май не мога — заяви той. — Глава не мога да вдигна от работа, Харолд.
Харолд обаче настоя.
— Където кажеш, Джуд — рече му. — С когото искаш. Или с никого. Но трябва да те видим.
— Няма да прекарате добре с мен — изтъкна накрая той.
— Без теб няма да прекараме добре — възрази Харолд. — Изобщо няма да прекараме. Много те моля, Джуд. Където кажеш.
И така, заминаха за Лондон. Отидоха в апартамента. Той изпита облекчение, че е напуснал страната и си е спестил семейните сцени по телевизията, щастливите възгласи на колегите, впуснали се да разказват за децата, жените, мъжете, тъщите, тъстовете, свекървите и свекърите. В Лондон това бе ден като ден. Тримата ходеха на разходки. Харолд готвеше засукани ястия, от които не се получаваше нищо, но той ги ядеше. Спеше и спеше. После се прибраха.
След това, една декемврийска неделя той се събуди и осъзна: Уилем си е отишъл. Отишъл си е завинаги от него. Няма да се върне никога. Той няма да го види никога вече. Никога вече няма да чуе гласа на Уилем, никога вече няма да усети миризмата му, никога вече няма да почувства прегръдката на Уилем. Никога вече, разридан от срам, няма да се отърси от някой спомен, никога вече няма да се събуди уплашен от някой кошмар и заслепен от ужас, да усети върху лицето си ръката на Уилем, да чуе над себе си гласа на Уилем: „На сигурно си, Джуди, няма страшно. Всичко приключи, приключи, приключи“. И тогава се разплака, разплака се съвсем истински, разплака се за пръв път от катастрофата. Разплака се за Уилем, за това колко уплашен вероятно е бил, колко е страдал, разплака се за краткия му клет живот. Но най-вече се разплака за себе си. Как щеше да живее занапред без Уилем? Целият му живот — животът му след брат Лука, животът му след доктор Трейлър, животът му след манастира, мотелските стаи, домът, камионите, единствената част от живота му, за която си струваше да мисли — беше белязан от присъствието на Уилем. От времето, когато беше шестнайсетгодишен и се бе запознал с Уилем в стаята в студентското общежитие, нямаше ден, когато той да не е общувал по един или друг начин с Уилем. И скарани, пак си говореха.
— Джуд — му беше казал Харолд, — нещата ще се оправят, ще видиш. Заклевам се. Заклевам се. Сега изглежда малко вероятно, но ще стане.
Казваха му го всички: Ричард, Джей Би и Анди, хората, които му изпращаха картички. Кит. Емил. И всички те го уверяваха, че нещата ще се оправят. Но макар и да бе достатъчно разумен да не го изрича никога на глас, дълбоко в себе си той знаеше: нещата няма да се оправят. Харолд бе имал Джейкъб за пет години. Той бе имал Уилем за трийсет и четири. Изобщо не можеше да става сравнение. Уилем беше първият човек, който го беше обичал, първият човек, който бе виждал в него не вещ, която да използва или която да съжалява, а нещо друго, приятел, той бе вторият човек, който винаги, винаги се бе държал добре с него. Ако не беше Уилем, той нямаше да има никого от тях — никога нямаше да се довери на Харолд, ако първо не се беше доверил на Уилем. Не беше в състояние да си представи живота без Уилем, защото именно Уилем бе предопределил какъв е и може да бъде животът му.