На другия ден той направи нещо, което не правеше никога: обади му се и предупреди, че следващите два дни няма да ходи в кантората. А после легна и заплака, закрещя във възглавницата, докато не остана без глас.
Но от тези два дни намери друго решение. Сега се заседява в кантората до много късно, до толкова късно, че вижда от кабинета си как изгрява слънцето. Прави го всички делнични дни, а също в събота. В неделя обаче спи до късно, а щом се събуди, гълта хапче, и то такова, от което не само заспива отново, но и заличава всички проблясъци на будно състояние. Спи, докато хапчето спре да му действа, после си взима душ, пак си ляга и взима друго хапче, хапче, от което сънят е повърхностен и накъсан, после спи до понеделник сутринта. В понеделник от цели двайсет и четири часа, а понякога и повече не е слагал и залък в уста, трепери и не се замисля много-много. Плува, отива на работа. Ако му е провървяло, е прекарал неделята в това да сънува — поне за кратко — Уилем. Купил си е дълга дебела възглавница колкото човешки бой, към каквито се притискат бременни и хора с болки в гърба, надява на нея някоя от тениските на Уилем и докато спи, я прегръща, въпреки че приживе на Уилем го е прегръщал той. Мрази се за това, а не може да спре.
Някак между другото забелязва, че приятелите му го държат под око, че се притесняват за него. В някакъв момент се изяснява, че една от причините да помни толкова малко от дните след катастрофата е, че са го закарали в болница — да не би да посегне на живота си. Сега крета едва-едва през дните си и недоумява защо наистина не вземе да се самоубие. В крайна сметка точно сега е моментът да го направи. Никой няма да го вини. А той не го прави.
Ако не друго, никой не му повтаря, че трябва да продължи нататък. Той не иска да продължава нататък, не иска да продължава към нещо друго: иска да си остане завинаги точно на този етап. Ако не друго, никой не му натяква, че е обърнал гръб на света. Именно това го крепи и той се страхува от деня, когато илюзиите ще изгубят силата да са убедителни. За пръв път от десетилетия изобщо не се самонаранява с бръснача. А когато не се самонаранява, е като вцепенен и изпитва потребност да си остане вцепенен, изпитва потребност светът да не се доближава прекалено много до него. Най-после е успял да постигне онова, за което Уилем винаги е мечтал — оказа се, че е достатъчно да му отнемат Уилем.
През януари му се присъни сън, че двамата с Уилем са в къщата в провинцията, че приготвят вечеря и си говорят: нещо, което бяха правили стотици пъти. В съня обаче той чуваше своя глас, но не и гласа на Уилем — виждаше как устата му мърда, а не чуваше изобщо какво му казва. Тогава се събуди, метна се в инвалидната количка и отпраши към кабинета, където прегледа едно по едно старите писма в електронната си поща, докато накрая не намери няколко гласови съобщения от Уилем, които бе забравил да изтрие. Бяха кратки, не съдържаха нищо интересно, той обаче ги слуша отново и отново със сълзи на очи, превит на две от скръб, понеже, колкото и банални да бяха съобщенията — „Здрасти, Джуд. Ще отскоча до фермерския пазар за див чесън. Искаш ли нещо? Кажи ми“, — те бяха безценни, доказваха споделения им живот.
— Уилем — каза той на висок глас в апартамента, защото, ако му беше много зле, понякога му говореше. — Върни се при мен. Върни се.
Усеща не вината на човек, който е останал жив, а недоумение: открай време, още от самото начало е знаел, че ще умре преди Уилем. Всички го знаеха. Уилем, Анди, Харолд, Джей Би, Малкълм, Джулия, Ричард: той ще умре преди всички тях. Не беше ясно само как ще умре — дали защото ще посегне сам на живота си, или от инфекция. Но на никого не му бе минавало и през ум, че именно Уилем ще умре преди него. Това не влизаше в ничии планове, никой не го предвиждаше. Стига да знаеше, че изобщо е възможно, стига тази мисъл да не беше толкова абсурдна, той със сигурност щеше да се подготви. Щеше да запише гласа на Уилем, докато той му говори, и щеше да запази записите. Щеше да направи повече снимки. Щеше да се опита да дестилира самата химия на тялото на Уилем. Щеше да го заведе веднага след като се е събудил при онзи парфюмер във Флоренция.
— Ето — щеше да му каже. — Тази миризма. Точно тази. Бутилирайте я.