Навремето Джейн му беше разказвала, че като малка е изпадала в ужас да не би баща ѝ да умре и тайно го е записвала, докато диктува (и той беше лекар), а после е съхранявала записите върху флашки. Когато накрая преди четири години баща ѝ наистина починал, тя изнамерила флашките и седнала да слуша в стаята как баща ѝ дава спокойно и търпеливо указания. Сега той ѝ завиждаше за това и съжаляваше ужасно, че не е постъпил по същия начин.
Ако не друго, поне разполагаше с филмите на Уилем, със съобщенията му от електронната поща, с писмата, които той му беше писал през годините — беше ги запазил до последното. Ако не друго, разполагаше поне с дрехите на Уилем, със статиите за него — беше ги запазил до последната. Ако не друго, поне разполагаше с картините с Уилем, с фотографиите му — бяха стотици, макар че той бе заделил само няколко. Реши, че ще разглежда на седмица само по десет, и се взираше с часове във всяка. Намясто решаваше дали ще разглежда само по една на ден, или всичките накуп. Ужасяваше се, че компютърът му ще излезе от строя и всички тези изображения ще бъдат унищожени, затова правеше още и още копия на снимките и прибираше дисковете на различни места: в сейфа на Грийн стрийт, в сейфа в Къщата Фенер, в бюрото си в „Роузън Причард“, в касетата в банковия трезор.
Никога не бе смятал, че Уилем съставя внимателно каталога на своя живот — той също не го прави, — но една неделя в началото на март пропуска предизвикания от хапчетата непробуден сън и отива с колата в Гарисън. От онзи септемврийски ден е идвал в къщата само два пъти, но градинарите още са тук, храстите покрай алеята вече са напъпили и когато влиза вътре, вижда на кухненския плот ваза със сливови клонки, затова спира и се взира в тях: дали е пратил на икономката есемес, че ще идва? Явно да. За миг обаче си представя, че в началото на всяка седмица тук идва някой, който слага на плота нов букет, а в края на седмицата — поредната седмица, когато никой не е дошъл да види цветята, ги изхвърля на боклука.
Той отива в кабинета, където са наслагали още шкафове, та Уилем да прибере в тях папките и документите си. Сяда на пода, смъква якето, после си поема въздух и отваря първото чекмедже. Тук има папки, всяка надписана със заглавието на някой филм или театрална постановка, и вътре във всяка папка има сценарий с бележките на Уилем по него. Има и листове с репликите за дните, когато с Уилем се е снимал актьор, от когото, както той знаеше, Уилем се е възхищавал: помнеше колко се е вълнувал Уилем на снимачната площадка на „Дворът с чинара“, как му е изпратил снимка със списъка на участниците в снимките и неговото име е било точно под името на Кларк Бътърфийлд. „Можеш ли да си представиш?“, гласеше съобщението. „И още как!“, му бе отговорил той.
Разлиства папките, вдига ту една, ту друга и преглежда внимателно съдържанието. Следващите три чекмеджета са пълни все със същите неща: филми, театрални постановки, други проекти.
В петото чекмедже има папка, на която пише „Уайоминг“, и в нея има предимно снимки, повечето от които той е виждал: фотографии на Хеминг, снимки на Уилем заедно с Хеминг, снимки на родителите им, снимки на роднините, които Уилем изобщо не беше срещал: Брите и Аксел. Има отделен плик с десетки снимки само на Уилем: от училище, на Уилем в скаутска униформа, на Уилем във футболен екип. Стиснал юмруци, той се взира в тези снимки и после ги прибира обратно в плика.
В папка „Уайоминг“ има и други неща: съчинение за „Вълшебникът от Оз“, което Уилем е написал с прилежния си почерк и което го кара да се усмихне, рисувана на ръка картичка за Хеминг, от която той се разплаква. Смъртният акт на майка му, смъртният акт на баща му. Препис на завещанието им. Няколко писма, негови до родителите му и на родителите му до него, всичките на шведски — той ги заделя, за да ги даде за превод.
Знае, че Уилем не си е водил никога дневник, и въпреки това, докато преглежда папката „Бостън“, кой знае защо, решава, че сигурно ще открие нещо. Ала там няма нищо. Пак снимки, които вече е виждал: на Уилем, ослепително красив, на Малкълм, с подозрителен, леко кръвожаден вид и с клечестата африканска прическа, която в колежа се опитваше да поддържа безуспешно, на Джей Би, който като цяло си е същият, както сега, весел и бузест, на самия него, уплашен, отнесен и много слаб, с ужасни дрехи, които са му възголеми, и с точно толкова ужасна коса, с шини, впримчили краката му в черната си пореста прегръдка. Той се спира на снимка, където двамата седят на канапето в апартамента в общежитието — Уилем се е навел към него, гледа го и явно му говори нещо, а той се смее с ръка на устата, нещо, което се е научил да прави, след като възпитателите в дома му казаха, че усмивката му е грозна. Изглеждат не просто като двама различни души, а като съвсем различни същества и той понечва да разкъса снимката на две, но после я прибира бързо в папката.