Той се усмихна още веднъж.
— Няма основателна причина — заяви. — Защото си мисля, че ще ми бъде приятно да ми правиш компания само ти. Но какво ще правя по цял ден в ролята на мъж, издържан от друг?
— Ще готвиш — отговори Уилем. — Ще четеш. Ще свириш на пиано. Ще се занимаваш с благотворителност. Ще пътешестваш заедно с мен. Ще ме слушаш как се оплаквам от актьорите, които мразя. Ще си правиш маски на лицето. Ще ми пееш. Ще ме заливаш с похвали.
Той се засмя, Уилем също се засмя заедно с него. Сега обаче си мисли: защо наистина не напуснах работа? Защо допуснах Уилем да е далеч от мен през всички тези месеци, през всички тези години, при положение че можех да пътувам заедно с него? Защо прекарвах в „Роузън Причард“ повече време, отколкото с Уилем? Но сега вече изборът е направен и „Роузън Причард“ е единственото, което му остава.
Тогава той си мисли: защо така и не дадох на Уилем каквото трябваше да му дам? Защо го карах да ходи другаде да прави секс? Защо не бях по-смел? Защо не изпълних дълга си? Защо въпреки всичко той остана с мен?
Тръгва към Грийн стрийт, за да си вземе душ и да поспи няколко часа, следобед ще се върне в кантората. Докато пътува към къщи, свел очи, за да не вижда плакатите на „Живот след смъртта“, забелязва, че има есемеси: от Анди, Ричард, Харолд, Хенри Йънг Черния.
Последният е от Джей Би, който му се обажда по телефона или му праща есемеси най-малко по два пъти на седмица. И той не знае защо, но няма сили да се срещне с Джей Би. Направо го мрази, мрази го безусловно, както не е мразил някого отдавна. Осъзнава напълно колко нелогично е това. Осъзнава напълно, че Джей Би няма никаква вина. Омразата му е необяснима. Онзи ден Джей Би дори не е бил в автомобила, няма как да носи отговорност. И въпреки това първия път, когато срещна в съзнателно състояние Джей Би, чу как вътрешният глас му казва ясно и спокойно в главата: „Трябваше да бъдеш ти, Джей Би“. Не го изрече на глас, но с лицето си явно се издаде, защото Джей Би бе посегнал да го прегърне и най-неочаквано спря. Оттогава беше виждал Джей Би два пъти, и двата пъти заедно с Ричард, и едва се сдържа да не каже нещо злобно, нещо непростимо. И въпреки това Джей Би му се обажда и досега и все му оставя съобщения, които гласят едно и също: „Здрасти, Джуди, аз съм. Обаждам се да видя как си. Много си мисля за теб. Иска ми се да те видя. Добре де. Обичам те. Чао“. И той все му отговаря с един и същ есемес: „Здравей, Джей Би, благодаря за съобщението. Извинявай, че не се свързахме, наистина съм затънал до гуша в работа. Ще се чуем скоро. С обич. Дж.“. Но въпреки есемеса няма намерение да разговаря с Джей Би — вероятно няма да го направи никога. Мисли си, че в този свят има нещо много сбъркано, че в него от тях четиримата с Джей Би, Уилем и Малкълм са загинали двамата най-добри, най-състрадателни и мили, а са оцелели двата най-сбъркани екземпляра на човешкия род. Ако не друго, Джей Би поне имаше талант, заслужаваше да живее. Докато за себе си не виждаше причина да е жив.
— Останахме само ние двамата, Джуд — каза веднъж Джей Би, — поне се имаме един друг.
А на него пак му мина бързо през ума мисъл, която той успешно се сдържа да не изрече на глас: „Готов съм да те заменя за него“. Беше готов да замени всеки за Уилем. Джей Би — без изобщо да се замисля. Ричард и Анди — клетите Ричард и Анди, които правеха всичко за него! — без изобщо да се замисля. Дори Джулия. Харолд. Бе готов да пожертва всекиго от тях, всички тях, само и само да върне Уилем. Сеща се за Хадес с боботещия му глас с италиански акцент, който развежда прехласнат Е. из подземния свят. „Имам предложение за теб — казва на Хадес. — Пет души за една. Как можеш да устоиш!“
Една неделя през април спи, когато чува блъскане, силно и настойчиво, и се събужда, после се обръща сънено на една страна и без да отваря очи, си захлупва с възглавницата главата — накрая чукането утихва. Затова надава вик и подскача като ужилен, щом усеща, че някой го докосва леко по ръката, а когато се обръща, вижда, че до него седи Ричард.
— Извинявай, Джуд — подхваща Ричард. А после: — Цял ден ли спиш?
Той преглъща, понадига се в леглото. В неделя държи всички щори спуснати, всички пердета дръпнати и всъщност никога не знае дали е ден, или нощ.
— Да — отговаря. — Уморен съм.
— И така — продължава след малко Ричард. — Извинявай, че нахълтвам така. Но не си вдигаш телефона, а исках да слезеш да вечеряме заедно.
— Ох, Ричард, не знам — изрича той, докато умува какво оправдание да си измисли. Ричард е прав: той изключва телефона, всички телефони, така че нищо да не нарушава непробудния му сън в неделния му пашкул, опитите да открие в сънищата си Уилем. — Не се чувствам особено добре. Едва ли ще ти бъде забавно с мен.