— Не очаквам да ме забавляваш, Джуд — възразява Ричард и се усмихва едва доловимо. — Ела. Трябва да се храниш. Ще бъдем само двамата, Индия отиде за почивните дни на гости при приятелката си в провинцията.
Двамата мълчат дълго. Той оглежда стаята, разхвърляното легло. Задушно е, мирише на сандалово дърво и на сухата топлина на радиатора.
— Хайде, Джуд — мълви тихо Ричард. — Ела да вечеряме заедно.
— Добре — съгласява се той накрая. — Добре.
— Добре — изправя се Ричард. — Чакам те след половин час долу.
Той си взима душ и после слиза с бутилка темпранийо, помни, че Ричард го обича. Ричард му маха с ръка да не влиза в кухнята, затова той сяда на дългата маса в средата на помещението, на която могат да се разположат — и са се разполагали — двайсет и четирима души, после гали котката на Ричард Мусташ, която е скочила в скута му. Сеща се за първия път, когато е видял апартамента с ниските полилеи и големите скулптури от пчелен восък, с годините тук е станало по-уютно, но пак по безпогрешен начин се долавя стилът на Ричард с неговата гама в костенобяло и пчелно жълто, макар че сега по стените са накачени картините на Индия, ярки мощни абстракции на голи жени, а по пода има килими. Не е влизал в апартамента от месеци, а преди се отбиваше поне по веднъж на седмица. Пак се вижда с Ричард, разбира се, но само набързо, като цяло се опитва да го избягва, а когато Ричард му звънне, за да го покани на вечеря или просто да се отбие, той вечно казва, че е много зает, много уморен.
— Така и не си спомних дали харесваш пържените ми зеленчуци по китайски, затова взех миди — обяснява Ричард и слага пред него чиния.
— Харесвам прочутите ти зеленчуци — отвръща той, макар и да не се сеща дали някога ги е ял и дали са му били вкусни. — Благодаря, Ричард.
Ричард налива вино в чашите и вдига своята като за наздравица.
— Честит рожден ден, Джуд — заявява най-тържествено и той си дава сметка, че Ричард е прав: днес е рожденият му ден.
Цяла седмица Харолд му звъни по телефона и му праща писма на електронната поща с честота, необичайна дори за него, а той му отговаря набързо и всъщност не е разговарял нито веднъж с него. Знае, че Харолд ще се притесни. Бяха зачестили и есемесите от едни и от други хора и сега вече той знае защо и се разплаква: от добротата на всички, на които се отплаща толкова зле, от самота, от доказателството, че въпреки волята му животът продължава. На петдесет и една години е, а Уилем е мъртъв от осем месеца.
Ричард не казва нищо, само седи до него на скамейката и го прегръща.
— Знам, че няма да помогне — изрича накрая, — но и аз те обичам, Джуд.
Той клати глава, няма сили да каже и дума. През последните години в началото се притесняваше, че изобщо плаче, после — че постоянно плаче, когато е сам, след това — че плаче пред Уилем, а сега, когато вече е изгубил всякакво достойнство, че плаче пред всеки, по всяко време, за всичко.
Отпуска глава върху гърдите на Ричард и хлипа върху ризата му. Ричард е поредният човек, чието неотклонно, непоклатимо приятелство и състрадание са го озадачавали открай време. Знае, че чувствата на Ричард към него отчасти са се слели с чувствата му към Уилем, и това е разбираемо: беше дал обещание на Уилем, а Ричард не гледаше през пръсти на задълженията си. Но заради постоянството на Ричард, заради неговата пълна надеждност, съчетани с ръста, с размерите му, той има чувството, че пред него стои огромен бог дърво, дъб, приел човешки вид, нещо отколешно, твърдо и нерушимо. Отношенията им не са белязани с много разговори, но именно Ричард се превърна в приятеля на зрялата му възраст, превърна се не просто в приятел, но и в родител, нищо, че е само четири години по-голям от него. И в брат: в човек, на когото можеш да разчиташ безусловно, в чиято почтеност можеш да не се съмняваш и за миг.
Накрая успява да спре и се извинява, после отива да се измие в банята и двамата започват да се хранят бавно и да отпиват от виното, да обсъждат работата на Ричард. След като се нахранват, Ричард се появява от кухнята с малка издута торта, върху която е сложил шест свещички.
— Пет плюс една — обяснява.
Той се усмихва насила, духа свещите, Ричард им реже по едно парче. Тортата се рони и е с вкус на фурми, прилича по-скоро на сладкиш и двамата си изяждат парчетата, без да казват нищо.
Той става да помогне на Ричард със съдовете, но когато Ричард му казва да се качва горе, изпитва облекчение, защото е изтощен — от Деня на благодарността не е общувал толкова много с никого. На вратата Ричард му връчва нещо, опакован в амбалажна хартия пакет, после го прегръща.