— Той не би искал да си нещастен, Джуд — казва, а той кима до бузата му. — Щеше да му стане много неприятно, ако можеше да те види такъв.
— Знам — отвръща той.
— И ми направи една услуга — казва Ричард, без да го пуска. — Обади се на Джей Би, чу ли? Знам, трудно ти е, но и той обичаше Уилем, знаеш го. Не като теб, но го обичаше. И Малкълм. Мъчно му е за него.
— Знам — повтаря той и отново се просълзява. — Знам.
— И да дойдеш пак следващата неделя — подканва Ричард и го целува. — Пък и всеки друг ден. Липсва ми общуването с теб.
— Ще идвам — обещава той. — Ричард… благодаря ти.
— Честит рожден ден, Джуд.
Той се качва с асансьора. Изведнъж е станало късно. След като влиза в апартамента, отива в кабинета, сяда на канапето. Има кашон, който Флора му е изпратила преди доста седмици и който си стои неотворен, вътре са нещата, които Малкълм е завещал на него и на Уилем, те сега също са негови. Единственото, с което смъртта на Уилем му е помогнала, е, че е притъпила шока, ужаса от смъртта на Малкълм, и въпреки това той не е намерил сили да отвори кашона.
Сега обаче ще го направи. Но първо маха опаковката от подаръка на Ричард, вижда, че е малък бюст на Уилем, изваян от дърво и сложен върху тежък куб от черно желязо, и ахва така, сякаш са го ударили. Ричард винаги е твърдял, че го няма никакъв във фигуративната скулптура, той обаче знае, че това не е така, и тази творба го доказва. Плъзва пръсти по невиждащите очи на Уилем, по буйната коса, а после вдига фигурката към носа си и усеща мириса на сандалово дърво. Отдолу на куба е гравирано: „За Дж. По случай 51-вата му годишнина. С обич, Р.“.
Пак се разплаква, спира да плаче. Слага бюста на възглавницата до себе си и отваря кашона. В началото не вижда друго, освен нагънат вестник и опипва внимателно, докато не стига до нещо твърдо, което вдига: умален макет на Къщата Фенер със стени от чемширово дърво, навремето я държаха в ателието на „Белкаст“ заедно с умалените макети на всички други сгради, проектирани от фирмата. Макетът е с размери около педя и половина и той го слага върху скута си, а после го вдига пред лицето си, за да надзърне през прозорците от плексиглас, за да надигне покрива и да прокара пръсти по стаите.
Бърше очи и отново бръква в кашона. Следващото нещо, което вади, е дебел плик със снимки на тях четиримата или само на тях двамата с Уилем: от колежа, от Ню Йорк, от Труро, от Кеймбридж, от Гарисън, от Индия, от Франция, от Исландия, от Етиопия — места, където са живели, пътешествия, които са правили.
Кашонът не е много голям, а той продължава да вади от него разни неща: две прелестни редки книги с рисунки на японски къщи, правени от един френски илюстратор, малка абстрактна картина на млад британски художник, на когото той винаги се е възхищавал, по-голям мъжки портрет на известен американски художник, когото Уилем е харесвал винаги, два от най-ранните скицници на Малкълм, запълнени с безброй въображаеми постройки. Накрая той вади от кашона последното нещо, увито в няколко пласта вестник, които той маха бавно.
В ръцете му е Лиспенард стрийт: тяхното жилище със странните му пропорции и втората стая, която са преградили с подръчни средства, с тесните коридори и мъничката кухня. Личи, че Малкълм е правил макета отдавна, защото прозорците са не от пергамент или плексиглас, а от оризова хартия, а стените — не от дърво, а от картон. В това жилище Малкълм е сложил покъщнина, също изрязана от сгъната твърда хартия: неудобното разтегателно канапе, подпряно на блокчета сгурия, изтърбушения диван, който са намерили на улицата, скърцащия стол на колелца, даден им от лелите на Джей Би. Липсват само той, направен от хартия, и хартиеният Уилем.
Той оставя Лиспенард стрийт до краката си на пода. Седи дълго, без да помръдва, със затворени очи и оставя мислите си да се връщат назад, да се лутат из миналото: в онези години има много неща, които сега той не идеализира, но навремето, когато не бе наясно на какво може да се надява, не знаеше и че животът може да е и по-хубав, отколкото на Лиспенард стрийт.
— Ами ако не се бяхме изнесли оттам? — се случваше да го пита Уилем. — Ами ако не бях постигнал успех? Ами ако ти беше останал в Прокуратурата? Ами ако още работех в „Ортолан“? Какъв ли щеше да бъде животът ни?
— Само на хартия ли, Уилем? — отвръщаше той с усмивка. — Дали щяхме да бъдем заедно?
— То се знае, че пак щяхме да сме заедно — отсичаше Уилем. — Тази част щеше да си бъде същата.
— Ами, в такъв случай първото, което щяхме да направим, е да съборим онази стена и да възстановим всекидневната в предишния ѝ вид — добавяше той. — А второто — да си купим прилично легло.