Уилем се смееше.
— И щяхме да съдим хазяйката, за да сложи веднъж завинаги асансьор, който да работи.
— Точно така, това щеше да бъде следващата стъпка.
Той седи и чака дишането му да се нормализира. После включва телефона, проверява пропуснатите обаждания: Анди, Джей Би, Ричард, Харолд и Джулия, Хенри Йънг Черния, Роудс, Ситизън, още веднъж Анди, още веднъж Ричард, Лушън, Хенри Йънг Жълтия, Фейдра, Елайджа, отново Харолд, отново Джулия, Харолд, Ричард, Джей Би, Джей Би, Джей Би.
Звъни на Джей Би. Късно е, но Джей Би си е нощна птица.
— Здравей — казва, когато Джей Би вдига, чува изненадата в гласа му. — Аз съм. Удобно ли е да поговорим?
2
Напоследък той заделя поне една неделя в месеца, за да отиде в Горен Ист Сайд. Когато тръгва от Грийн стрийт, бутиците и магазините в квартала още не са отворили, когато се връща, вече са затворили. В такива дни си представя Сохо от времето, когато Харолд е бил малък: място със затворени капаци, обезлюдено, без живот.
Първата му спирка е сградата на Парк Авеню и Седемдесет и осма улица, където се качва с асансьора на шестия етаж. Домашната помощница му отваря и го отвежда в задния кабинет, слънчев и просторен, където Лушън чака — не точно него, но чака.
Пред него винаги има сложена късна закуска: ту тънки резени пушена сьомга и мънички палачинки от елдово брашно, ту сладкиш с бяла лимонова глазура. Той все не намира сили да сложи и залък в уста, но понякога, когато се чувства особено безпомощен, приема от помощницата резен сладкиш и по време на цялото посещение държи чинията върху скута си. Но макар и да не яде нищо, пие чаша след чаша чай, направен точно както го обича. Лушън също не яде — вече са го нахранили — и не пие нищо.
Сега той отива при него и го хваща за ръка.
— Здравей, Лушън — казва му.
Беше в Лондон, когато жената на Лушън Мередит му се обади: беше през седмицата, когато в Музея за съвременно изкуство откри ха ретроспективна изложба на Бергесон, и той бе уредил да замине в командировка. Както обясни Мередит, Лушън получил тежък инсулт, бил прескочил трапа, но лекарите още не знаели колко сериозни са пораженията.
Държаха го в болницата половин месец и когато го изписаха, вече беше ясно, че те са доста тежки. Оттогава са минали близо пет месеца, а той не се възстановява: от лявата страна лицето му сякаш се бе вкаменило, лявата ръка и крак също бяха обездвижени. Говорът му не е засегнат, той си говори, и то прекрасно, но паметта му е заличена, последните двайсет години са го изоставили напълно. В началото на юли падна, удари си главата и изпадна в кома, сега не може дори да ходи и Мередит го премести от къщата в Кънектикът в градския им апартамент, за да са по-близо до болницата и дъщерите си.
На него му се струва, че на Лушън му е приятно да му идва на гости, най-малкото няма нищо против, но не е съвсем сигурен. Лушън очевидно не може да го познае: той е човек, който се появява в живота му и после изчезва, затова се налага всеки път да се представя наново.
— Вие кой сте? — пита Лушън.
— Джуд — отвръща той.
— А сега ми припомнете откъде ви познавам — подканя мило Лушън, сякаш са се срещнали на коктейл.
— Бяхте мой наставник — обяснява той.
— Така ли? — мълви Лушън.
После настъпва мълчание.
През първите седмици той се стреми да помогне на Лушън да си спомни собствения си живот: говори за „Роузън Причард“ и за общите познати, за съдебните дела, които са обсъждали. После обаче си дава сметка, е изражението, което е разтълкувал — от глупава обнадежденост — като замисленост, всъщност е страх. Затова сега не отваря дума за нищо от миналото, най-малко за нищо от общото им минало. Оставя Лушън сам да насочва разговора и макар да не разбира за какво му приказва, се усмихва и се прави, че не тъне в неведение.
— Вие кой сте? — пита Лушън.
— Джуд — отвръща той.
— А сега ми кажете откъде ви познавам.
— Бяхте мой наставник.
— О, в „Гротън“!
— Да — отвръща той и се опитва също да се усмихне. — В „Гротън“.
Понякога обаче Лушън се взира в него.
— Наставник ли? — пита. — Твърде млад съм за ваш наставник.
А понякога не пита нищо, само подхваща разговора от средата и на него му се налага да изчака, за да определи по едно или друго каква роля са му възложили — дали на гадже на някоя от дъщерите от едно време, или на колега от колежа, или на приятел от спортния клуб, — за да откликва намясто.