В тези часове научава за ранния живот на Лушън повече, отколкото преди Лушън е разкривал пред него. Въпреки че Лушън вече не е Лушън, най-малкото онзи Лушън, когото той е познавал. Този Лушън е размътен и безлик, гладък, без ъгли, като яйце. Други са дори гласът му, с който навремето Лушън изричаше прегракнало и силно изреченията, всяко звучащо като свидетелско показание, паузите, които оставяше между тях, защото вече бе свикнал със смеха на околните, начинът, по който изграждаше абзаците, като ги започваше и ги завършваше с шега, която всъщност не бе никаква шега, а обида под копринено покривало. Още докато работеха заедно, той знаеше, че Лушън от кантората няма нищо общо с Лушън от спортния клуб, но не видя нито веднъж този друг Лушън. А ето че най-после го вижда — вижда единствено него. Този Лушън говори за времето, за голф, за ветроходство и данъци, но данъчните закони, които обсъжда, са отпреди двайсет години. Никога не го пита за самия него: кой е, какво работи, защо понякога е в инвалидна количка. Лушън говори, а той се усмихва и му кима, както държи с две ръце чашата чай, докато изстине. Когато ръцете на Лушън треперят, ги хваща, понеже знае, че това помага: навремето Уилем също го правеше, дишаше в такт с него и това винаги го успокояваше. Когато на Лушън му потече слюнка, той взима салфетката и я бърше. За разлика от него обаче Лушън явно не се притеснява, че трепери и му тече слюнка, и това му носи облекчение. Притеснява се не за Лушън, притеснява се, че не е в състояние да направи повече за него.
— Приятно му е да ви вижда, Джуд — все повтаря Мередит, но според него това всъщност не е вярно.
Понякога си мисли, че продължава да идва по-скоро заради Мередит, отколкото заради Лушън, и си дава сметка, че е така, че така и трябва да бъде: не ходиш при изгубените, ходиш при хората, тръгнали да търсят изгубените. Лушън не го осъзнава, той обаче помни, че е било точно така, когато е бил болен и първия, и втория път и Уилем се е грижел за него. Колко признателен е бил, когато се е будел и е виждал, че до него седи не Уилем, а някой друг.
— С него е Роман — казваше Ричард или Малкълм или: — Двамата с Джей Би отидоха да обядват.
И тогава му олекваше. В седмиците след ампутацията, когато му се искаше само едно: да се предаде, бе щастлив само в миговете, когато си представяше, че Уилем може би е намерил малко утеха. Затова, след като поседи с Лушън, той седи и с Мередит и двамата разговарят, макар че и тя не пита нищо за живота му, но той не възразява. Тя е самотна, той също. Мередит и Лушън имат две дъщери, едната живее в Ню Йорк и ту е на рехабилитация, ту не, а другата живее с мъжа си и с трите си деца във Филаделфия и също е адвокатка.
Той се е запознавал и с двете дъщери, които са десетина години по-млади от него, въпреки че Лушън е връстник на Харолд. Когато бе отишъл на свиждане на Лушън в болницата, там беше по-голямата, онази, която живее в Ню Йорк — тя го изгледа с такава омраза, че на него му идеше да се отдръпне крачка назад, а после каза на сестра си:
— Виж кой е дошъл: домашният любимец на татко. Каква изненада.
— Време е да пораснеш, Порша — изсъска по-малката. А на него каза: — Благодаря, че дойдохте, Джуд. Моите съболезнования за Уилем.
— Благодаря, че дойдохте, Джуд — казва сега и Мередит и го целува за довиждане. — Ще ви видя ли скоро?
Все го пита за това, сякаш някой ден той може да ѝ отговори, че няма да го види.
— Да — потвърждава. — Ще ви пиша на имейла.
— На всяка цена — мълви тя и му маха с ръка, докато той върви по коридора към асансьора.
Все му се струва, че при тях не идва никой, макар че как изобщо е възможно? Дано не е така — моли се. Мередит и Лушън винаги са имали много приятели. Правеха партита. Не беше нещо необичайно Лушън да си тръгне от кантората в смокинг и да завърти очи, докато им маха за довиждане:
— Благотворителна вечер — обясняваше. — Парти. Сватба. Официална вечеря.
След тези посещения той винаги се чувства изтощен, но въпреки това върви пеш седем преки на юг и още малко на изток, към Ървинови. Месеци наред ги е избягвал, а после миналия месец, на годишнината, те го бяха поканили заедно с Ричард и Джей Би на вечеря у тях и той знаеше, че ще се наложи да отиде.
Падаше се в почивните дни след Деня на труда. Предишните четири седмици — четири седмици, включващи деня, когато Уилем трябваше да навърши петдесет и три, деня, когато Уилем загина — бяха сред най-тежките в живота му. Той знаеше какво изпитание ще бъде това и се бе постарал да се подготви. В кантората се налагаше някой да замине за Пекин и макар той да бе наясно, че трябва да остане в Ню Йорк — работеше по дело, по-важно от командировката в Пекин, — въпреки това предложи да замине и после го направи. В началото се надяваше, че ще бъде на сигурно: усещането на вцепененост, сякаш си във вълнен пашкул, след полета със самолета и разликата във времето, понякога не се различаваше от вцепенеността на скръбта му, пък и имаше и други неща, които го притесняваха физически — включително жегата, която също приличаше на пашкул, вълнен и задушлив — и за които той се надяваше да отвлекат вниманието му. Но една вечер към края на командировката, докато го откарваха след тежкия ден и многото срещи в хотела, той погледна през прозореца на автомобила и видя огромен осветен билборд с лицето на Уилем, надвиснал над пътя. Беше реклама за бира, в която бяха снимали Уилем преди две години и която бе предназначена само за Източна Азия. Но към горния край на билборда бяха закачени въжета и на тях бяха увиснали мъже, които, както забеляза той, покриваха рекламата с боя и заличаваха лицето на Уилем. Най-неочаквано той остана без дъх и бе напът да помоли шофьора да спре, но нямаше къде — бяха на завой, откъдето нямаше отбивки, нямаше и банкет отстрани, и се наложи той да застине неподвижно, със сърце, което щеше да се пръсне в гърдите му, и да брои пулса си, докато стигнат в хотела, където шофьорът му помогна да слезе, да прекоси фоайето, да се качи с асансьора, да мине по коридора и да влезе в стаята — още преди да се е усетил, той започна да се блъска с отворена уста и затворени очи по студената мраморна стена на душкабината, докато го заболя силно, сякаш някой му е изтръгнал гръбначния стълб.