Онази вечер се хвърли да се самонаранява с бръснача неистово, необуздано и когато се разтрепери така, че вече не бе в състояние да продължи, изчака, почисти пода, пийна сок, за да си даде сила, и започна отново. Направи го три пъти, после допълзя в ъгъла на душкабината и се разрида с ръце, кръстосани на главата, така че косата му започна да лепне от кръвта — онази нощ спа там, завит не с одеяло, а с хавлиена кърпа. Беше го правил понякога като малък, когато му се струваше, че ще се пръсне, ще се отдели от себе си като падаща звезда, затова изпитваше нужда да се сгуши във възможно най-тясното място, та костите му да не се разпаднат. После изпълзяваше внимателно изпод брат Лука и се свиваше на кълбо върху мръсния мотелски мокет под леглото, където напипваше издатини по пода и изпуснати габърчета, а също слуз от използвани презервативи и странни мокри петна, или пък, сгънат на две, спеше във ваната или дрешника.
— Клетото ми бръмбарче — казваше брат Лука, ако го намереше в такова положение. — Защо го правиш, Джуд?
Брат Лука беше мил и разтревожен, а той все не можеше и не можеше да даде обяснение.
Избута някак до края на командировката, избута някак до края на годината. В нощта на годишнината от смъртта на Уилем сънува стъклени съдини, които се пръсват на хиляди парчета, тялото на Уилем, изстреляно във въздуха, лицето му, което се блъсва в дърво. Когато се събуди, му домъчня непоносимо за Уилем, чак му е стори, че ослепява. В деня, след като се прибра, видя първия от плакатите на „Щастливи години“, но с първоначалното заглавие „Балетистът и сцената“. На някои се виждаше лицето на Уилем с дълга коса като на Нуреев и тясно трико, под което изпъкваха гърдите му и се открояваше вратът му, дълъг и мощен. На други имаше монументални изображения на крак — на истинския крак на Уилем, както той знаеше по една случайност — с опрян в земята палец, заснет толкова отблизо, че се виждаха вените и косъмчетата, тънките изопнати мускули и издутите дебели сухожилия. „Премиерата ще се състои в Деня на благодарността“ — пишеше на плакатите. „О, Боже — помисли си той и се прибра вътре, — о, Боже.“ Искаше му се вече нищо да не му напомня за Уилем, страхуваше се от деня, когато вече нищо нямаше да му напомня за Уилем. От няколко седмици му се струваше, че Уилем се отдалечава от него, макар че скръбта му отказваше да се попритъпи.
На другата седмица отидоха у Ървинови. Бяха решили — без да го обсъждат изрично, — че трябва да отидат заедно, и се срещнаха у Ричард, където той му даде ключовете от автомобила, и Ричард ги откара. Всички, дори Джей Би мълчаха, а той беше много притеснен. Имаше чувството, че Ървинови му се сърдят, имаше чувството, че го заслужава.
Вечерята се състоеше от любимите ястия на Малкълм и докато се хранеха, той усети, че господин Ървин го гледа, и се запита дали си мисли същото, което винаги си е мислел и той: защо Малкълм? Защо не той?
Госпожа Ървин беше предложила всички на масата да споделят поред с останалите някакъв спомен за Малкълм и той заслуша какво говорят другите: госпожа Ървин разказа как са ходили да разгледат Пантеона, когато Малкълм е бил на шест години, и как пет минути след като са си тръгнали, са забелязали, че Малкълм го няма, затова са се втурнали обратно да го търсят и са го заварили да седи на земята и да гледа като омагьосан кръглия прозорец, Флора пък разказа как, когато е бил във втори клас, Малкълм е свалил от тавана куклената ѝ къща, махнал е всички кукли и я е напълнил с дребни предмети, с десетки столове, маси, дивани и дори покъщнина, която си няма име, всички изработени от него от глина, Джей Би си спомни как веднъж на празниците около Деня на благодарността са се върнали в общежитието един ден по-рано и са проникнали в спалните помещения, така че да се ширят сами в тях, а после Малкълм е запалил камината във всекидневната и са пекли за вечеря наденици — когато дойде и неговият ред, той разказа как навремето, на Лиспенард стрийт, Малкълм им е сковал библиотека, заради която тясната им всекидневна се е стеснила още повече, така че, който е сядал на канапето и е изпружел крака, те са опирали в същата тази библиотека. Той обаче бе настоял за библиотеката и Уилем бе склонил. И така, Малкълм бе изнамерил в една дъскорезница възможно най-евтините дъски и двамата с Уилем ги занесоха на покрива, където сглобиха библиотеката, та съседите да не се оплакват от чукането, после я свалиха и я сложиха.