— Какво ще каже за това Вожда, Мал? — беше попитал Джей Би, когато Малкълм им бе съобщил, че напуска „Ратстар“, и всички се впуснаха да го убеждават да прояви търпение. Или (пак Джей Би): — Можеш ли да попиташ Вожда, Мал, дали другия месец, когато ще мина през Париж, мога да пренощувам в апартамента?
Но господин Ървин вече не беше Вожда: макар че и досега имаше бистър ум и ходеше с изправен гръб, той бе на осемдесет и девет и тъмните му очи бяха станали сиви с онзи неопределим оттенък, каквито могат да бъдат очите само на съвсем младите и на съвсем старите: с цвета на морето, от което идваме, с цвета на морето, в което се връщаме.
— Обичах го — каза му господин Ървин. — Знаеш го, нали, Джуд? Знаеш, че го обичах.
— Знам — потвърди той.
Навремето постоянно повтаряше на Малкълм:
— Разбира се, че баща ти те обича, Мал. Наистина. Родителите си обичат децата.
А веднъж Малкълм беше много разстроен (той вече не помнеше защо) и му се тросна:
— Какво изобщо знаеш за тези неща, Джуд! — Всички замълчаха, а после Малкълм изпадна в ужас и се впусна да му се извинява: — Съжалявам, Джуд — каза му. — Наистина съжалявам.
Той не знаеше какво да отговори, защото Малкълм беше прав: наистина нямаше представа от тези неща. И да знаеше нещо, го беше прочел в книгите, а книгите лъжеха, разкрасяваха нещата. Това бе най-страшното, което Малкълм му беше казвал някога, и макар той да не го спомена нито веднъж пред Малкълм, самият Малкълм отвори дума за него веднъж, малко след осиновяването.
— Никога няма да забравя какво ти казах — сподели.
— Забрави го, Мал — подкани той, макар и да беше наясно какво Малкълм има предвид, — беше разстроен. Беше отдавна.
— Но не биваше да го правя — отвърна Малкълм. — Не бях прав. На всички равнища.
Сега, докато седеше с господин Ървин, си помисли: иска ми се да можеше Малкълм да изживее този миг. Той би трябвало да е негов.
И така, сега, след като посети Лушън, отива да посети и Ървинови и тези посещения си приличат доста. И двете го връщат в миналото, и при двете възрастни мъже му говорят за спомени, които той няма как да сподели, за обстоятелства, с които не е запознат. Но макар и тези посещения да го потискат, той смята, че е длъжен да ги прави: и двете са при хора, които винаги са намирали време, винаги са разговаряли с него именно когато това му е било нужно, а той не е знаел как да го поиска. Когато беше на двайсет и пет и току-що бе пристигнал в града, бе живял у Ървинови и господин Ървин бе разговарял с него за пазара и закона, беше го съветвал: беше го съветвал не толкова как да мисли, а по-скоро как да бъде странна птица в свят, където странните птици често не са посрещани с отворени обятия.
— Заради походката ти хората ще си мислят разни неща за теб — беше му казал веднъж господин Ървин и той беше свел поглед. — Не — бе допълнил господин Ървин, — не гледай надолу, Джуд. Няма от какво да се срамуваш. Ти си блестящ и ще бъдеш блестящ, и ще бъдеш възнаграден за това. Но ако се държиш така, сякаш мястото ти не е тук, ако се извиняваш за самия себе си, хората също ще започнат да се отнасят така с теб. — Той си беше поел дълбоко въздух. — От мен да го знаеш.
Бъди твърд като кремък — му бе казал господин Ървин. — Не се опитвай да накараш хората да те харесват. Никога не се опитвай да ставаш по-приемлив, само и само колегите ти да не се притесняват. Харолд го беше научил как да мисли като юрист, а господин Ървин го беше научил как да се държи като такъв. Лушън пък бе доловил в него и двете умения и го ценеше и за двете.
Онзи ден посещението му у Ървинови е кратко, защото господин Ървин е уморен, и когато си тръгва, той вижда Флора — Флора Фурията, с която Малкълм се е гордял толкова и на която е завиждал — и преди да излезе, двамата си говорят няколко минути. Началото на октомври е, но още е топло, сутрин все едно е лято, но следобед небето притъмнява и излиза вятър, и докато върви към колата на „Парк“, той си спомня как преди двайсет години, че и повече е прекарвал тук съботите. По онова време се прибираше пеш и на път за вкъщи понякога се отбиваше в една прочута и доста скъпа хлебарница на Медисън Авеню, за да си купи хляб с орехи — в ония години един-единствен самун от него струваше колкото той обикновено харчеше за вечеря, — а после двамата с Уилем го ядяха, намазан с масло и поръсен със сол. Хлебарницата още си е там и затова той завива на запад от „Парк“, за да си купи от същия хляб, чиято цена сякаш си е останала същата — поне така я е запомнил, — макар че всичко е поскъпнало доста. Докато не започна да посещава в събота Лушън и Ървинови, не помнеше кога за последно е идвал в квартала през деня — прегледите при Анди са вечер — и сега не бърза, заглежда се по красивите деца, които тичат по широките чисти тротоари, а майките им вървят бавно след тях и листата на липите горе малко по малко, сякаш без желание пожълтяват. Подминава Седемдесет и пета улица, където навремето е давал частни уроци на Феликс, на Феликс, който, колкото и невероятно да звучи, вече е на трийсет и три, вече не е вокалист в пънк банда, а още по-невероятно, управлява като баща си хедж фонд.