След като се прибира, реже хляба и малко сирене, занася чинията на масата и я гледа. Наистина се опитва да яде истинска храна, да се върне към навиците на живите. Но кой знае защо, му е станало трудно да се храни. Не му се яде, струва му се, че всичко е с вкус на туткал, на картофеното пюре на прах, което са им давали в дома. Въпреки това хвърля доста усилия. По-лесно му е да се храни, когато е с някой друг и има публика, затова в петък вечеря с Анди, а в събота — с Джей Би. Напоследък ходи и в неделя вечерта у Ричардови — двамата с Ричард готвят някое от екзотичните му вегетариански ястия, а после Индия се присъединява към тях на масата.
Започнал е да чете отново и вестници и сега избутва настрани хляба и сиренето и го отгръща на страницата за изкуство предпазливо, сякаш може да го ухапе. Преди две недели бе отворил самоуверено първата страница и там се натъкна на материал за филма, в който Уилем трябваше да започне да се снима предишния септември. В него пишеше как актьорският състав е бил променен, как още от самото начало филмът се е радвал на подкрепата на критиците, как са дали на главния герой ново име — името на Уилем, — щом прочете това, той затвори вестника, върна се в леглото и държа възглавницата върху главата си, докато не намери сили да стане отново. Наясно е, че през следващите две години ще се натъква на статии, плакати, съобщения, реклами за филми, в които Уилем е трябвало да участва през последните дванайсет месеца. В днешния вестник обаче няма нищо, освен реклама върху цяла страница за „Балетистът и сцената“ и той се взира дълго, много дълго в лицето на Уилем почти в естествени размери, като крие очите му с длан, която после маха. Мисли си, че ако е било на филм, лицето е щяло да му заговори. Ако това беше филм, той щеше да вдигне очи и Уилем щеше да стои пред него.
Понякога си мисли: справям се по-добре. Вече съм по-добре. Понякога се буди, преизпълнен със сила и енергия. Мисли си — ето, днес ще бъде денят. Днес ще бъде първият ден, когато наистина ще се чувствам по-добре. Днес ще бъде денят, когато Уилем ще ми липсва по-малко. А после се случва нещо, нещо съвсем просто, например той влиза в гардеробната и вижда самотните ризи на Уилем, които чакат по закачалките и които няма да бъдат облечени никога повече, решимостта му, обнадеждеността се изпаряват и той отново се дави в отчаяние. Понякога си мисли: мога го. Но от ден на ден му става все по-ясно: не го мога. Обещал си е всеки ден да намира нова причина да продължи нататък. Някои от тези причини са дребни, например вкусове, които му харесват, опери и книги, които му харесват, места, които иска да види било отново, било за пръв път. Други от тези причини всъщност са задължения: защото така е редно. Защото го може. Защото Уилем би искал да го направи. А някои от тези причини са големи: заради Ричард. Заради Джей Би. Заради Джулия. И особено заради Харолд.
От опита му за самоубийство беше минала близо една година, когато двамата с Харолд бяха излезли да се разходят. Беше Денят на труда, те бяха в Труро. Той си спомня, че онзи уикенд му е било трудно да върви, спомня си, че е стъпвал внимателно по дюните, спомня си как е усетил, че Харолд се опитва да не го докосва, опитва се да не му помага.
Накрая бяха седнали да си починат, бяха се загледали в океана и бяха започнали да си говорят: за съдебното дело, по което той работеше, за Лорънс, който излизаше в пенсия, за новата книга на Харолд. После Харолд бе казал най-неочаквано:
— Трябва да ми обещаеш, Джуд, че няма да го направиш отново.
Заради тона на Харолд — суров, а Харолд рядко говореше сурово — той го погледна.
— Харолд — подхвана.
— Опитвам се да не те моля за нищо — каза Харолд, — защото не искам да си мислиш, че ми дължиш нещо: наистина не ми дължиш. — Той се извърна и го погледна, лицето му също беше сурово. — Но за това те моля. Моля те. Трябва да ми обещаеш.
Той се подвоуми.
— Обещавам ти — изрече накрая и Харолд кимна.
— Благодаря ти — каза му.
Никога повече не бяха обсъждали този разговор и макар той да знаеше, че няма логика, не му се искаше да престъпва обещанието, което е дал на Харолд. Понякога му се струваше, че това обещание — този словесен договор — е единственото, което го спира да не опита повторно, макар и да беше наясно, че тръгне ли да го прави отново, вече няма да бъде опит: този път наистина ще го направи. Знаеше и как, знаеше, че ще се получи. След смъртта на Уилем почти не минаваше ден, без да си мисли за това. Знаеше кой точно момент да избере, знаеше как да направи така, че да го намерят. Преди два месеца, по време на една много тежка седмица, дори написа ново завещание, така че да звучи като документ на човек, издъхнал с извинения, които е имал да отправя, в опит да поиска прошка. И въпреки че — както си напомня — не възнамерява да заверява завещанието, не го и промени.