Надява се на инфекция, на нещо скоротечно и смъртоносно, на нещо, което ще го погуби и ще го остави без вина. Но инфекция няма. След ампутациите няма рани. Още го боли — но не повече — всъщност по-малко отпреди. Излекуван е — доколкото изобщо може да бъде излекуван.
Всъщност няма причини да вижда веднъж седмично Анди, но пак го прави, защото знае, че Анди се притеснява да не би той да посегне на живота си. Самият той се притеснява да не би да посегне на живота си. Затова всеки петък ходи при Анди. Повечето такива петъци отива просто за да вечерят заедно, но всеки втори петък на месеца вечерята е предхождана от преглед. Тук всичко си е същото: само липсващите му ходила, липсващите прасци доказват, че нещата са се променили. В други отношения той отново е станал, какъвто е бил преди десетилетия. Пак се притеснява и срамува. Пак се страхува да не го докоснат. Три години преди смъртта на Уилем най-сетне бе намерил сили да го помоли да нанесе крема върху белезите по гърба му и Уилем бе започнал да го прави, така че за кратко той се бе почувствал друг човек — като змия, на която ѝ е порасла нова кожа. Но сега вече няма, разбира се, кой да му помага и белезите отново са се втвърдили и са изпъкнали, нашарили са гърба му като паяжина, която се разтяга.
Сега вече той знае: хората не се променят. Той не може да се промени. Уилем смяташе, че е станал друг човек, след като му е помогнал да се възстанови, самият той беше изненадан от собствените си запаси, от издръжливостта си. Но той — той и всички останали бяха наясно, че Уилем вече притежава тези качества. През онези месеци може и да му се е изяснило що за човек е, но достойнствата, които бе открил у себе си, не изненадаха никого, освен самия Уилем. По същия начин, след като загуби Уилем, той си изясни много неща. През годините заедно с Уилем бе успял да си втълпи, че е друг човек, по-щастлив, по-свободен, по-смел. Сега обаче Уилем вече го няма и той отново е такъв, какъвто е бил преди двайсет, преди трийсет, преди четиресет години.
И така, поредният петък. Той отива при Анди. Кантарът: Анди въздиша. Въпросите: неговите отговори, низ от да и не. Да, чувства се добре. Не, не го боли повече от обикновено. Не, няма следи от рани. Да, пристъпи на десетина-петнайсет дни. Да, спи. Да, вижда се с хора. Да, храни се. Да, по три пъти на ден. Да, всеки ден. Не, не знае защо тогава пак е отслабнал. Не, не иска да помисли дали да не отиде при доктор Ломан. Преглед на ръцете му: Анди ги върти в дланите си, търси нови следи от самонараняване, не намира нито една. Седмицата след като се прибра от Пекин, седмицата, когато загуби самообладание, Анди ги беше погледнал и бе ахнал, а той също беше свел очи и си беше спомнил колко тежко му е било понякога, колко безумно е станало всичко. Но Анди не беше казал нищо, само проми раните и след като приключи, го хвана за двете ръце.
— Една година — каза тогава Анди.
— Една година — повтори той като ехо.
После и двамата замълчаха.
След прегледа отиват в италианското ресторантче зад ъгъла, което харесват. По време на тези вечери Анди постоянно го държи под око и ако реши, че той не си поръчва достатъчно храна, му взима още нещо, после го наблюдава, докато той не го изяде. Днес по време на вечерята обаче личи, че Анди е притеснен от нещо: докато чакат да им донесат поръчката, Анди пие бързо и му говори за американски футбол, макар и, както той знае, да не е бил запален никога по него и да не го е обсъждал. Случвало се е понякога да говори с Уилем за спорт, а той да приготвя десерта и да слуша как двамата спорят за един или друг отбор, докато седят на масата в трапезарията и ядат шамфъстък.
— Извинявай — казва накрая Анди. — Само ти дърдоря на главата.
Носят им предястието и те започват да ядат в мълчание, докато Анди не си поема въздух.
— Джуд — подхваща пак. — Напускам кабинета.