Той тъкмо разрязва патладжана, но сега спира, оставя вилицата.
— Не скоро — бърза да уточни Анди. — Най-рано след три години. Но тази година взимам съдружник, така че преходът да бъде възможно най-гладък: и за персонала, но най-вече за пациентите. От година на година той ще поема все повече пациенти. — Известно време Анди мълчи. — Според мен ще ти хареса. Сигурен съм. Ще остана твой лекар до деня, когато напусна, а преди да го направя, ще ти разясня най-подробно всичко. Но искам да се запознаеш с него, да видиш дали ще си допаднете — усмихва се едва-едва Анди, той обаче не намира сили също да се усмихне, — а ако не си допаднете по една или друга причина, ще разполагаме с достатъчно време, за да ти намерим друг. Имам предвид още двама, знам, че са достатъчно подготвени, за да поемат цялостното ти лечение. Няма да напусна, докато не уредим всичко.
Той и досега не е в състояние да изрече и дума, не е в състояние дори да вдигне глава и да погледне Анди.
— Джуд — чува го да му казва тихо, умолително. — Де да можеше да стоя вечно — заради теб. Иска ми се да остана единствено заради теб. Но съм уморен. Скоро ще навърша шейсет и две, отдавна съм се зарекъл да се пенсионирам, преди да стана на шейсет и пет. Аз…
Но той го прекъсва.
— Анди — казва, — разбира се, че ще е пенсионираш, когато поискаш. Не си длъжен да ми обясняваш. Радвам се за теб. Наистина. Само че… Само че ще ми липсваш. Държиш се толкова добре с мен. — Известно време той мълчи. — Завися от теб — признава накрая.
— Джуд — подхваща пак Анди, после мълчи за кратко. — Джуд, винаги ще ти бъда приятел. Винаги ще съм на разположение, за да ти помогна медицински или по друг начин. Но ти имаш нужда от човек, с когото да остареете заедно. Човекът, когото взимам при мен, е на четиресет и шест, ще бъде на разположение и ще те лекува до края на живота ти, стига да го искаш.
— Стига да не умра през следващите деветнайсет години — чува се той да казва. Пак настъпва мълчание. — Извинявай, Анди — изрича, възмутен колко нещастен се чувства, колко дребнаво се държи. Все пак е знаел винаги, че по някое време Анди ще излезе в пенсия. Но си дава сметка как всъщност никога не е смятал, че ще го доживее. — Извинявай — повтаря. — Не ме слушай.
— Джуд — проронва тихо Анди. — Винаги ще бъда до теб по един или друг начин. Обещах ти го още навремето и ти го повтарям. Виж какво, Джуд — допълва след малко. — Знам, няма да бъде лесно. Знам, никой няма да може да създаде същите отношения. Не се правя на много важен, просто не мисля, че някой ще е в състояние непременно да те разбере докрай. Но ще направим всичко възможно. Пък и кой няма да те обикне? — Анди се усмихва отново и отново той няма сили да му се усмихне в отговор. — При всички положения ела се запознай с новия човек при нас: Линъс. Добър лекар е и което не е по-маловажно, добър човек. Няма да му казвам подробности за теб, просто ела да се запознаете, чу ли?
И така, следващия петък той отива в кабинета на Анди и там има още един мъж, нисък и красив, усмихва се малко като Уилем. Анди ги запознава и те се ръкуват.
— Слушал съм толкова много за вас, Джуд — казва Линъс. — Много ми е приятно най-после да се запознаем.
— На мен също — отвръща той. — Поздравления.
Анди ги оставя да си говорят и те го правят, обсъждат малко спънато, на шега, че това прилича на сляпа среща. На Линъс му е обяснено само за ампутациите и те ги обсъждат набързо, както и остеомиелита преди тях.
— Това лечение може да те вкара в гроба — отбелязва Линъс, но не проявява състрадание за изгубените му крака и той му е признателен.
Дотогава е работил в лечебно заведение, което Анди е споменавал, явно наистина се възхищава на Анди и се вълнува, че ще работят заедно.
Линъс е мъж намясто. Той го чувства по въпросите, които Линъс му задава, по уважението, с което го прави. Знае обаче и че никога няма да намери сили да се съблече пред Линъс. Не си представя да води с някой друг споровете, които води с Анди. Не си представя да даде на някой друг достъп до тялото си, до страховете си. Трепва при мисълта, че нов човек може да види тялото му: от ампутацията насам се е поглеждал само веднъж. Наблюдава лицето на Линъс, усмивката му, която толкова притеснително прилича на усмивката на Уилем, и макар да е само пет години по-голям от Линъс, има чувството, че е по-стар от него с векове, че е прекършен и съсухрен, че е нещо, което всеки ще погледне и ще побърза да скрие под покривалото.
— Махайте го оттук — ще кажат. — Не става.
Мисли си за разговорите, които ще се наложи да води, за обясненията, които ще се наложи да дава: за гърба си, за ръцете, краката, болестите си. Толкова му е втръснало от собствените му страхове, от собствените му притеснения, а въпреки това не може да спре да се опиянява от тях. Представя си как Линъс разлиства бавно медицинския му картон, вижда записките, които Анди си е водил години, десетилетия за него: списъци със самонаранявания, с рани, с лекарства, които са му изписвани, с нови и нови инфекции. Бележки за опитите да сложи край на живота си, за молбите на Анди да отиде при доктор Ломан. Той знае, че Анди е записвал най-подробно всичко това, знае колко прилежен е той.