— Трябва да кажеш на някого — все му беше повтаряла Ана и когато порасна, той реши да се вслуша в съвета ѝ и да се довери на някого, на един-единствен човек.
Помисли си, че все някога, все някак ще намери начин да каже на този единствен човек. После откри такъв човек, довери му се, този човек обаче вече е мъртъв и той нямаше сили да разкаже отново историята си. Но нима всички разказват за живота си — наистина разказват за него — само на един човек? Колко често се очакваше от него да се повтаря, при положение че с всеки разказ смъкваше дрехите от кожата си и плътта от костите си, докато станеше уязвим като розово мишле? Тогава осъзнава, че никога няма да има сили да отиде на друг лекар. Ще ходи при Анди, докато може, докато Анди му разрешава. А после не знае — все ще измисли нещо.
Засега животът му, личният му живот все още е негов. Засега не се налага да научава никой друг. Мислите му са погълнати от Уилем — той се опитва да го върне в спомените си, да държи в главата си лицето и гласа му, все едно той присъства, — затова миналото му никога не е било по-далеч от него: той е насред езеро и се опитва да се задържи на повърхността, не му се и мисли да се върне на брега и да му се налага да живее отново сред спомените си.
Онази вечер не му се ходи на вечеря с Анди, но все пак отиват и на излизане се сбогуват с Линъс. Вървят мълчаливо към суши ресторанта, седят мълчаливо, дават поръчката и чакат пак мълчаливо.
— Какво мислиш? — пита накрая Анди.
— Прилича малко на Уилем — отвръща той.
— Така ли? — пита Анди и той свива рамене.
— Малко — уточнява. — В усмивката.
— А! — мълви Анди. — Сигурно. Разбрах. — Пак потъват в мълчание. — Но какво мислиш? Знам, понякога е трудно да прецениш от една среща, но как ти се струва, дали ще намерите общ език?
— Едва ли, Анди — отговаря той накрая и долавя, че Анди е разочарован.
— Наистина ли, Джуд? Какво в него не ти хареса? — Той обаче не отговаря и Анди въздиша. — Съжалявам — изрича. — Надявах се поне да се чувстваш добре в присъствието му, за да помислиш. Ще помислиш ли все пак? Дали да не му дадеш още един шанс? Междувременно има още един човек, Стивън Ву, с когото според мен може би трябва да се срещнеш. Не е ортопед, но това може би е за предпочитане, със сигурност е най-добрият специалист по вътрешни болести, с когото съм работил. Има и още един, казва се…
— Господи, Анди, престани — казва той и долавя гнева в гласа си, гняв, за който не е подозирал. — Престани. — Вдига поглед, вижда смаяното лице на Анди. — Толкова ли не те свърта да се отървеш от мен? Толкова ли не можеш да ме оставиш на мира? Толкова ли не можеш да ме оставиш да помисля малко? Не разбираш ли колко ми е тежко? — Знае, че се държи себично, неразумно, като пръв егоист, чувства се зле, но не може да се спре, затова става и се блъсва в масата. — Остави ме на мира — повтаря на Анди. — Щом няма да бъдеш до мен, ме остави на мира.
— Джуд — подхваща Анди, той обаче вече се е промушил покрай масата, точно тогава обаче идва сервитьорката с поръчката и той чува как Анди ругае, вижда и как се пресяга към портфейла си, после излиза от ресторанта.
В петък господин Ахмед не е на работа, понеже той ходи сам с колата при Анди, но сега, вместо да се върне при автомобила, който е оставил пред кабинета на Анди, спира такси, мята се на него и отпрашва, да не би Анди да го настигне.
Вечерта изключва телефоните си, нагълтва се с приспивателни, ляга. На другия ден става от сън, праща на Джей Би и на Ричард есемеси, че не се чувства добре и се налага да отмени вечерите с тях, после пак се нагълтва с приспивателни и спи до понеделник. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък. Не отговаря на нито едно от позвъняванията, есемесите, имейлите на Анди, на съобщенията му, макар че вече не е ядосан, само е засрамен, ала няма сили да се извинява за пореден път, да изтърпи гадното си поведение, малодушието си. „Страх ме е, Анди — иде му да каже. — Какво ще правя без теб?“
Анди обича сладко и в четвъртък следобед той моли една от секретарките да поръча нелепи, глупави количества шоколадови бонбони за Анди от любимия му магазин за сладкарски изделия.