— Бележка? — пита секретарката, а той клати глава.
— Не — отговаря, — само името ми.
Жената кима и понечва да излезе, той обаче я връща, грабва от бюрото лист хартия и написва набързо: „Анди… много ме е срам. Моля те, прости ми. Джуд“, после ѝ го подава.
На другата вечер обаче не отива да се види с Анди, прибира се, за да приготви вечеря за Харолд, който се е върнал в града, без да предупреди. Миналата пролет беше последният семестър на Харолд, а той си спомни чак през септември. Двамата с Уилем открай време обсъждаха как ще направят голям празник в чест на пенсионирането на Харолд, както бяха постъпили след пенсионирането на Джулия. Той обаче беше забравил и не бе направил нищо. После си спомни и пак не направи нищо.
Уморен е. Не му е до Харолд. Въпреки това приготвя вечеря, вечеря, за която знае, че няма и да хапне от нея, после я поднася на Харолд и двамата сядат.
— Не си ли гладен? — пита Харолд и той клати глава. — Днес обядвах чак в пет — лъже. — Ще хапна по-късно.
Гледа как Харолд се храни и забелязва, че той е стар, че кожата по ръцете му е омекнала и изтъняла като на новородено. Усеща по-силно от всякога, че е една, две, сега шест години по-възрастен от Харолд по времето, когато са се запознали. Въпреки това във възприятията му Харолд си е останал упорито през всичките тези години на четиресет и пет, променили са се само възприятията му за това колко точно стар си на четиресет и пет. Притеснително е да си го признае, но едва отскоро се замисля, че не е изключено, че дори е възможно да надживее Харолд. Вече бе живял по-дълго, отколкото някога си беше представял, дали имаше вероятност да живее още по-дълго?
Помнеше един разговор, който проведоха, след като навърши трийсет и пет.
— Вече съм на средна възраст — каза той тогава и Харолд се засмя.
— Млад си — рече му. — Съвсем млад, Джуд. На средна възраст си само ако смяташ да умреш на седемдесет. По-добре не го прави. Наистина няма да съм в настроение да ти ходя на погребението.
— Ще бъдеш на деветдесет и пет — рече той. — Наистина ли смяташ още да си жив след толкова време?
— Жив и здрав, обслужван от позакръглени млади медицински сестри, хич няма да ми е да ходя на безкрайни опела.
Той най-после се беше усмихнал.
— И кой плаща за флотилията позакръглени млади медицински сестри?
— Как кой, ти, разбира се — отговори Харолд. — Ти и онези негодници от фармацевтичната индустрия.
Сега обаче се притеснява, че това все пак няма да се случи. „Не ме изоставяй, Харолд — мисли си, но молбата му е вяла, не особено настойчива и той не очаква да бъде изпълнена, изрекъл я е по-скоро по инерция, отколкото защото наистина се надява. — Не ме изоставяй.“
— Не казваш нищо — подхваща сега Харолд и той насочва вниманието си към него.
— Извинявай, Харолд — изрича. — Бях се отплеснал малко.
— Виждам — отвръща Харолд. — Та ти казвам, че мислим с Джулия да прекарваме тук, в града, повече време, да се пренесем да живеем за постоянно тук.
Той премигва.
— В смисъл ще дойдете да живеете тук ли?
— Е, ще запазим къщата в Кеймбридж — обяснява Харолд, — но да, мисля следващата есен да взема един семинар в Колумбийския университет и ще ни бъде приятно да прекарваме тук повече време. — Той го поглежда. — Казахме си, че ще е хубаво да бъдем и по-близо до теб.
И той не знае какво да мисли.
— А животът ви там? — пита. Смутен е от новината, Харолд и Джулия обичат Кеймбридж, и през ум не му е минавало, че ще се изнесат оттам. — Ами Лорънс и Джилиан?
— Лорънс и Джилиан често минават през града, останалите също. — Харолд се взира отново в него. — Май не се радваш особено, Джуд.
— Извинявай — отвръща той, свел поглед. — Дано все пак не се местите тук заради… заради мен. — Настъпва мълчание. — Дано не прозвучи нахално — допълва накрая. — Но ако наистина го правите заради мен, недейте, Харолд. Добре съм. Справям се.
— Наистина ли, Джуд? — пита съвсем тихо Харолд и най-неочаквано той става и отива бързо в тоалетната при кухнята, където сяда на тоалетната чиния и се хваща за главата.
Чува, че Харолд чака от другата страна на вратата, но не казва нищо, Харолд също мълчи. Накрая след петнайсет минути, когато си е повъзвърнал самообладанието, отваря отново вратата и двамата се поглеждат.
— На петдесет и една години съм — казва той на Харолд.
— В смисъл? — пита Харолд.
— В смисъл че мога да се грижа сам за себе си — отвръща той. — В смисъл че няма нужда някой да ми помага.
Харолд въздиша.
— Джуд — казва, — нуждата някой да ти помогне, нуждата от хора нямат срок на годност. Няма такова нещо да не я изпитваш, след като навършиш някаква възраст. — Отново мълчат. — Много си отслабнал — продължава Харолд и когато той не отговаря, допълва: — Какво казва Анди?