— Не мога да продължа този разговор — заявява накрая той с дрезгав, пресипнал глас. — Не мога, Харолд. Ти също. Имам чувството, че не правя друго, освен да те разочаровам, извинявай, извинявай за всичко. Но наистина се старая. Давам най-доброто от себе си. Извинявай, ако не е достатъчно. — Харолд се опитва да се намеси, но той не му позволява. — Такъв съм. И толкоз, Харолд. Съжалявам, че ти създавам такива главоболия. Съжалявам, че ти съсипвам почивката сега, когато излезе в пенсия. Съжалявам, че не съм по-щастлив. Съжалявам, че още не мога да прежаля Уилем. Съжалявам, че работя нещо, което не уважаваш. Съжалявам, че като човек съм кръгла нула. — Вече не знае какво говори, вече не знае как се чувства: иска да отиде и да се нареже с бръснача, да изчезне, да легне и да не стане никога повече, да се изстреля в Космоса. Мрази се, самосъжалява се, мрази се, задето се самосъжалява. — Мисля, че трябва да си тръгнеш — казва. — Мисля, че трябва да се махнеш оттук.
— Джуд — мълви Харолд.
— Моля те, върви си — натъртва той. — Моля те. Уморен съм. Имам нужда да остана сам. Моля те, остави ме сам.
Обръща се с гръб към Харолд, застава прав и чака, докато го чува да се отдалечава.
След като Харолд си тръгва, отива с асансьора на покрива. Тук има каменен зид, който му стига до гърдите и опасва покрива, и той се обляга на него, вдишва от прохладния въздух, долепва длани отгоре върху зида в опит да ги спре да треперят. Мисли си за Уилем, как двамата са стояли нощем на покрива, без да говорят, и са гледали апартаментите на другите. От южната страна на покрива се виждаше покривът на сградата на Лиспенард стрийт, където навремето живееха, и понякога те се правеха, че виждат не само самата постройка, но и себе си вътре в нея, как са се вживели в театъра на делничния си живот.
— Някъде в континуума на време-пространството все има гънка — заявяваше Уилем с гласа, с който изпълняваше героите от екшъните. — Ти си тук, до мен, а ето че те виждам как се движиш из онази дупка, която ни служеше за жилище. Господи, Сейнт Франсис. Даваш ли си сметка какво става тук?!
По онова време той все се смееше, но сега при спомена за онези дни не може. Напоследък наслада му носят само мислите за Уилем и пак те му причиняват и най-голямата скръб. Де да можеше и той като Лушън да забрави всичко: че Уилем го е имало някога, че той е имал живот с него.
Докато стои на покрива, се замисля какво е направил: държал се е неразумно. Ядосал се е на човек, който за пореден път му е предложил да му помогне, на човек, на когото той е признателен, на човек, на когото е задължен и когото обича. Мисли си: защо изобщо се държа така? Но отговор няма.
„Нека ми стане по-добре — моли се. — Нека ми стане по-добре, или всичко да свършва.“ Има чувството, че е в студена циментова стая с много изходи и че затръшва вратите една по една, за да се затвори в стаята, да премахне възможността да се измъкне оттук. Но защо го прави? Защо се затваря като в капан на това огромно и страшно място, при положение че има други, където може да отиде? Мисли си, че това е наказанието му, задето зависи от други: те ще го изоставят един по един и той отново ще бъде сам, при това този път ще бъде по-страшно, защото ще помни, че е било по-добре. Отново му се струва, че животът му се движи назад, че той се смалява все повече и повече, че циментовата кутийка се свива около него, докато накрая остава място колкото да приклекне, защото, легне ли, таванът ще се смъкне и ще го затисне.
Преди да си легне, пише на Харолд бележка с извинение, че се е държал така. Работи цяла събота, спи цяла неделя. Започва нова седмица. Във вторник той получава съобщение от Тод. По първото от съдебните дела е постигнато споразумение, при това за огромна сума, но дори Тод е достатъчно тактичен и не му предлага да го отпразнуват. Есемесите и имейлите му са кратки и сдържани: името на фирмата, готова на споразумение, предлаганата сума, краткото „честито“.
В сряда той би трябвало да отиде в неправителствената организация, която помага на художниците и на която и досега сътрудничи, но вместо това се среща с Джей Би в центъра на града, в „Уитни“, където подготвят негова ретроспективна изложба. Тя е поредният спомен от населеното с призраци минало: подготвят я от близо две години. Когато Джей Би им съобщи за нея, тримата го ознаменуваха с малък купон на Грийн стрийт.