— Джей Би — подхваща, — много съм горд с теб.
— Благодаря, Джуди — усмихва се Джей Би. — Мамка му, и аз си се гордея със себе си. — После усмивката му угасва. — Жалко, че ги няма тук — мълви.
Той клати глава.
— Да, жалко — успява да отвърне.
Известно време мълчат. После:
— Ела насам — казва Джей Би и след като го сграбчва за китката, го дърпа към другия край на залата, покрай галериста си, който им маха с ръка, покрай последния сандък с картини в рамки, който разопаковат, към стената и към картина, опакована със защитен найлон с балончета, който тъкмо свалят внимателно.
Джей Би спира заедно с него пред платното и щом смъкват найлона, той вижда портрет на Уилем.
Не е голям — метър на метър и половина, разположен по ширина. Това със сигурност е най-откровено реалистичната картина, която Джей Би е рисувал от години, цветовете са наситени и ярки, мазките са положени така, че косата на Уилем прилича на перушинка. Уилем от картината прилича на Уилем малко преди гибелта му: той има чувството, че го вижда в месеците преди или след снимките на „Балетистът и сцената“, когато косата му беше по-дълга и тъмна от истинската. Решава, че все пак е след „Танцьорът“, защото е облечен с пуловер с тъмнозелен цвят, каквито са листата на магнолиите, който му е купил в Париж, когато отиде да се видят.
Отстъпва крачка назад, без да сваля очи от картината. На нея торсът на Уилем е обърнат напред, а лицето е почти в профил, той се е навел към някого или нещо и се усмихва. И тъй като познава усмивките на Уилем, той осъзнава, че в мига, в който е уловен, Уилем е гледал нещо, което обича, осъзнава, че в онзи миг Уилем е бил щастлив. Лицето и вратът му се открояват върху платното и макар фонът да е по-скоро загатнат, отколкото нарисуван, той го разпознава от начина, по който Джей Би е нанесъл светлосенките по лицето на Уилем. Струва му се, че стига да изрече името на Уилем, лицето върху картината ще се извърне към него и ще отговори, струва му се, че стига да се пресегне и да помилва платното, ще усети под върховете на пръстите си косата на Уилем, дългите му мигли.
Но той не го прави, разбира се, просто най-после вдига очи и вижда, че Джей Би му се усмихва тъжно.
— Вече са сложили заглавието — обяснява Джей Би, затова той отива бавно при стената зад картината и вижда заглавието: „Уилем слуша как Джуд му разказва нещо, Грийн стрийт“, при което остава без дъх, има чувството, че сърцето му е направено от нещо студено и пихтиесто, например от кайма, стисната в пестник, от който на земята при краката му падат парчета.
Изведнъж му се завива свят.
— Трябва да седна — изрича накрая и Джей Би го води зад ъгъла, към другия край на стената, където Уилем ще виси и където има малка ниша.
Той присяда на един от сандъците, оставени там, увесва глава и отпуска ръце върху бедрата си.
— Извинявай, Джей Би.
— За теб е — мълви тихо Джей Би. — След края на изложбата, Джуд. Твоя е.
— Благодаря ти, Джей Би — казва той.
Изправя се, усеща как му се повдига. Мисли си — трябва да хапна нещо. Кога за последно се е хранил? На закуска — мисли си, — само че вчера. Пресяга се към сандъка, за да се закрепи, за да спре световъртежа, усеща как всичко се върти, как той се рее — все едно е в изпаднал в блаженство. „Отведи ме някъде — казва някакъв глас вътре в него, той обаче не знае на кого го изрича и къде иска да отиде. — Отведи ме, отведи ме.“
Тъкмо си го мисли и се хваща през тялото, когато най-неочаквано Джей Би го сграбчва за раменете и го целува по устата.
Той се отскубва.
— Какви ги вършиш, да те вземат мътните! — пита и след като се отдръпва назад, си търка устата с ръка.
— Джуд. Извинявай, аз не нарочно — казва Джей Би. — Просто ми се виждаш много… много тъжен.
— Бива ли да правиш такива неща? — тросва се той на Джей Би, който пристъпва към него. — Само да си посмял да ме докоснеш, Джей Би.
Чува в далечината как работниците, галеристът на Джей Би, уредниците си говорят нещо. Прави още една крачка, този път към края на стената. „Ще припадна“ — мисли си, но това не се случва.
— Джуд — подхваща пак Джей Би, после, вече с променено лице: — Джуд?
Той обаче се отдалечава от него.
— Махай се — казва. — Не ме докосвай. Остави ме на мира.
— Джуд — пак повтаря тихо Джей Би и продължава да върви след него, — не изглеждаш добре. Нека ти помогна. — Но той продължава да върви в опит да се отскубне от Джей Би. — Извинявай, Джуд — продължава Джей Би. — Извинявай.
Той забелязва навалицата от хора, които се движат всички вкупом към другия край на етажа, едва ли виждат, че си тръгва, Джей Би до него — те сякаш не съществуват.