Преценява, че до асансьора остават още двайсет крачки, още осемнайсет, шестнайсет, петнайсет, четиринайсет. Подът под него сякаш се върти, накланя се около оста си. Десет, девет, осем.
— Джуд — упорства Джей Би, не иска да млъкне, — нека ти помогна. Защо вече не ми говориш?
Той е при асансьора, натиска силно с цяла длан копчето, подпира се на стената, моли се да се задържи на крака.
— Махай се — изсъсква на Джей Би. — Остави ме.
Асансьорът пристига, вратата се отваря. Той се запътва към нея. Сега върви различно: пак тръгва винаги с левия крак, пак го вдига неестествено високо — това не се е променило, наложено му е от травмата. Но вече не влачи десния си крак и тъй като протезите му са толкова добре напаснати — много по-добре от собствените му крака, — той усеща как петата се отделя от пода, как стъпва със сложно красиво движение отново на него.
Но ако е уморен, ако е изпаднал в отчаяние, усеща как подсъзнателно се връща към старата си походка, при която ходилата му докосваха тромаво, непохватно пода и десният му крак се влачеше отзад. И докато се качва на асансьора, забравя, че краката му от метал и фибростъкло са създадени за повече нюанси, отколкото им позволява, затова се препъва и пада.
— Джуд! — чува как Джей Би го вика и тъй като е съвсем омаломощен, за миг всичко е тъмно и празно, сетне той си връща зрението и вижда, че тълпата от хора са чули вика на Джей Би и сега вървят към него.
Вижда над себе си и лицето на Джей Би, но е много уморен, не му се занимава да разчита изражението. „Уилем слуша как Джуд му разказва нещо“ — мисли си и пред него изниква картината: лицето на Уилем, усмивката му, Уилем обаче не го гледа, гледа нещо друго. Мисли си: ами ако Уилем от картината наистина го търси? Изведнъж му се приисква неудържимо да застане отдясно на картината, да седне на стол така, че Уилем да го вижда, никога да не оставя картината сама. Уилем, заключен в затвора на разговор, който води сам. Той, също заключен като в затвор в живота. Мисли си за Уилем, който го чака сам-самичък на картината нощ след нощ в празния музей да дойде и да му разкаже нещо.
„Прости ми, Уилем — казва му наум. — Прости ми, но сега трябва да те оставя. Прости ми, но трябва да тръгвам.“
— Джуд — вика го Джей Би.
Вратата на асансьора се затваря, но Джей Би се пресята към него.
Той обаче не му обръща внимание, изправя се с усилие, обляга се в ъгъла на кабината. Хората вече са съвсем близо. Всички се движат много по-бързо от него.
— Стой далеч от мен — предупреждава той Джей Би, който обаче мълчи. — Остави ме на мира. Моля те, остави ме на мира.
— Джуд — изрича отново Джей Би. — Извинявай.
Той понечи да отговори, но точно тогава вратата на асансьора се затваря — и най-сетне той е оставен на мира.
3
Не го е започнал съзнателно, наистина, но когато си дава сметка какво прави, не се и спира. Средата на ноември е, той излиза от басейна след сутрешното плуване и докато се хваща за металните пръчки, които Ричард е поръчал да сложат около басейна, за да му е по-лесно да става и да сяда на инвалидната количка, светът изчезва.
Когато идва на себе си, са минали само десет минути. Докато излизаше от басейна, беше седем без петнайсет, сега е седем без пет и той се е проснал на черния гумен под с ръце, протегнати към инвалидната количка, под тялото му на земята е останало мокро петно. Той сяда с пъшкане и изчаква помещението да заеме отново обичайното си положение, после се опитва — този път успешно — да се издърпа.
Втория път му се случва след няколко дни. Тъкмо се е прибрал от кантората, късно е. Все по-често му се струва, че „Роузън Причард“ му дава сили и още щом си си тръгне оттам, го напускат и силите: заспива в мига, когато господин Ахмед затвори задната врата на автомобила, и се буди чак когато той го закара на Грийн стрийт. Но онази вечер, докато върви през тъмния притихнал апартамент, го връхлита чувството, че нещо се измества, затова спира, премигва объркан и се насочва към канапето във всекидневната, където ляга. Смята само да си почине малко няколко минути, колкото да има сили да се изправи, но когато отваря очи, вече е ден и стаята е посивяла от светлината.
Третия път се случва в понеделник сутринта. Той се буди преди будилника и макар да лежи, има чувството, че всичко вътре в него и наоколо се движи, сякаш той е в пълна до средата с вода бутилка и се носи напосоки из океан от облаци. От няколко седмици не му се налага да гълта в неделя приспивателни: в събота се прибира от вечерята с Джей Би и си ляга, за да се събуди чак когато на другия ден Ричард идва да го потърси. Ако Ричард не дойде — както стана тази неделя, двамата с Индия са на гости на родителите ѝ в Ню Мексико, — той спи през целия ден, спи през цялата нощ. Не сънува нищо, нищо не го буди.