Знае, разбира се, какво се случва: не се храни достатъчно. От месеци. Някои дни хапва по малко — парче плод, филия хляб, — други не слага и залък в уста. Не че е решил да престане да се храни — просто това вече не го вълнува, просто не може да яде. Не е гладен, затова и не се храни.
Онзи понеделник обаче решава да хапне. Става от сън, слиза долу. Плува, но лошо, бавно. После пак се качва горе и си прави закуска. Сяда и започва да се храни, като гледа апартамента, вестниците, сгънати на масата до него. Отваря уста, загребва с вилицата от храната, дъвче, гълта. Движенията му са машинални, но изведнъж той си мисли колко гротескно е всичко това — да слага нещо в устата си, да го мести с език, да го гълта, както е размекнато от слюнката, и спира. Въпреки това си обещава: ще се храня, дори и да не ми се яде, защото съм жив и трябва да го правя. Но забравя веднъж, после още веднъж.
Сетне, след два дни, се случва нещо. Той тъкмо се е прибрал и е толкова изтощен, че още малко, и ще се разпадне, ще се изпари във въздуха, сякаш не е от плът и кост, а от изпарения и мъгла, и точно тогава вижда пред себе си Уилем. Понечва да му каже нещо, но след като премигва, Уилем вече го няма и той залита с протегнати напред ръце.
— Уилем — казва на глас в празния апартамент. — Уилем.
Затваря очи, сякаш така ще го призове да се появи отново, но Уилем го няма и няма.
На другия ден обаче се появява. Той отново си е у дома. Отново е вечер. Отново не е ял нищо. Лежи на леглото и се взира в мрака в стаята. Точно тогава изневиделица изниква Уилем, който се гъне като холограма с трепкащи очертания от светлина, и макар че Уилем не го гледа — гледа другаде, гледа към вратата, гледа толкова съсредоточено, че на него му се иска да проследи погледа му, за да разбере какво вижда Уилем, знае обаче, че не бива да премигва, не бива да се обръща, понеже Уилем ще си тръгне, — на него му стига да го види, да усети, че по някакъв начин Уилем още съществува, че в крайна сметка може да не е изчезнал завинаги. Накрая обаче все пак премигва и Уилем отново се стопява.
Той обаче не се разстройва много, защото сега вече знае: ако не се храни, ако издържи до мига, преди да изгуби съзнание, ще получи халюцинации и тези халюцинации може би ще бъдат с Уилем. Онази вечер заспива удовлетворен, за пръв път от близо година и три месеца изпитва такова удовлетворение, понеже сега знае как да повика Уилем, сега знае, че е в негова власт да го прави.
Отменя прегледа при Анди, за да си остане у дома и да експериментира. Вече трети пореден петък не се е виждал с Анди. След онази вечер в ресторанта двамата се държат любезно един с друг и Анди не е отварял повече дума за Линъс, а и за други лекари, макар и да е споменал, че след половин година отново ще повдигне въпроса.
— Не че искам да се отърва от теб, Джуд — каза му. — Извинявай, извинявай много, ако е прозвучало така. Просто се притеснявам. Просто искам да съм сигурен, че ще намерим човек, когото харесваш, за когото да съм сигурен, че не те притеснява.
— Знам, Анди — отвърна той. — И съм ти признателен наистина. Държа се лошо, изкарвам си го на теб.
Ала е наясно, че трябва да внимава: изпитал е гняв и осъзнава, че трябва да го овладее. Усеща, че той напира да излезе, да блъвне от устата му като рояк жилещи черни мухи. Чуди се къде се е спотайвала досега тази ярост. Как да направи така, че тя да изчезне? Напоследък сънищата му са пълни с насилие, с ужасни неща, сполитащи хората, които мрази, хората, които обича: вижда как напъхват брат Лука в чувал, пълен с прегладнели цвърчащи плъхове, вижда как разбиват о стената главата на Джей Би и мозъкът му се изсипва на сива пихтия. В сънищата той присъства винаги, винаги наблюдава безстрастно и след като става свидетел на изтреблението им, се обръща и си тръгва. Буди се с нос, от който шурти кръв, както когато е бил малък и е потискал пристъп на гняв, с разтреперани ръце, с лице, изкривено и озъбено.
Онзи петък Уилем така и не идва при него. Но на другата вечер, когато той си тръгва от кантората, за да отиде на вечеря с Джей Би, се извръща надясно и вижда, че в колата до него седи Уилем. Този път му се струва, че Уилем е по-плътен, очертан е по-ясно, и се взира и взира в него, докато накрая премигва и Уилем отново се разтваря.
След тези случки е смазан, а светът наоколо избледнява, сякаш цялата му мощ и електричество са отишли да създадат Уилем. Той казва на господин Ахмед да го закара у дома, а не в ресторанта, и докато пътуват на юг, праща на Джей Би есемес, че не се чувства добре и няма да успее да отиде. Прави го все по-често и често: отменя планове с хора — спънато и обикновено непростимо късно — един час преди уредена с много усилия резервация за ресторант, минути преди уговорена среща в галерия, секунди преди завесата да се вдигне на сцената. Ричард, Джей Би, Анди, Харолд и Джулия: това са последните хора, които още го търсят упорито, седмица след седмица. Той не помни кога за последно се е чувал със Ситизън, Роудс, Хенри Йънговците, Елайджа, Фейдра — най-малко от няколко седмици. И макар да знае, че би трябвало да се притесни, му е все тая. Източниците му на надежда, на сили вече не се възстановяват, запасите му са ограничени и той иска да ги изразходва за това да намери Уилем, колкото и измамно да е това търсачество, колкото и голяма да е вероятността да се провали.