Той звънна на Уилем — знаеше, че вече е излязъл от театъра и вероятно се прибира.
— Познай какво получих днес.
Настъпи съвсем кратка пауза, сетне Уилем отговори:
— Картината.
— Точно така — потвърди той и въздъхна. — Май излиза, че ти стоиш зад всичко това?
Уилем се изкашля.
— Само му казах, че вече няма друг избор, ако иска някога да започнеш да му говориш. — Уилем замълча и той чу как вятърът фучи край него. — Трябва ли ти помощ, за да я пренесеш вкъщи?
— Благодаря — отвърна той. — Засега ще я оставя тук, ще я прибера по-нататък.
Той върна картината в пластовете опаковъчна хартия и я прибра в кутията, която пъхна под писалището си. Преди да изключи компютъра, седна да пише на Джей Би, но после спря, изтри написаното и си тръгна.
Беше донякъде изненадан, и не много, че Джей Би все пак му е изпратил картината (и изобщо не бе изненадан да научи, че го е убедил Уилем). Преди година и половина, точно след първите представления на „Теоремата на Маламуд“ с участието на Уилем, една галерия в Долен Ист Сайд бе предложила на Джей Би да го представлява и предишната пролет той бе организирал там първата си самостоятелна изложба. „Момчетата“, поредица от двайсет и четири картини, рисувани въз основа на снимките, които той бе правил на тях тримата. Както бе обещал преди години, Джей Би му даде да види кои негови фотографии смята да превърне в платна и макар той да одобри много от тях (от немай-къде: беше му неприятно, но знаеше колко важна е за Джей Би поредицата), накрая Джей Би прояви по-голям интерес не към одобрените от него снимки, а към фотографиите, които бе отхвърлил, някои от които притеснително не помнеше кога Джей Би е правил — включително една, на която се бе свил върху леглото с отворени, но невиждащи очи и с лява длан, разтворена неестествено широко, като ръчище на върколак. Това бе първата караница: Джей Би го увещаваше как ли не, после се цупеше, след това заплашваше и накрая крещеше, а сетне, щом видя, че няма да го разубеди, се опита да привлече на своя страна Уилем.
— Знаеш, че всъщност не ти дължа нищо — беше му казал Джей Би, след като бе осъзнал, че преговорите с Уилем не напредват. — В смисъл мога и да не ти искам разрешение. Мога да си рисувам каквото поискам. Правя ти услуга, така да знаеш.
Той можеше да засипе с доводи Джей Би, но беше много ядосан.
— Обеща ми, Джей Би — каза. — Не е ли достатъчно?
Можеше да добави: „И ми го дължиш като приятел“, но преди няколко години беше осъзнал, че определението, което Джей Би дава на приятелството и на свързаните с него задължения, е различно от неговото и няма смисъл да спори: или го приемаш, или не го приемаш, той бе решил да го приеме, въпреки че напоследък усилията да приема Джей Би и особнячествата му му се струваха по-вбесяващи, уморителни и тежки, отколкото той смяташе за необходимо.
Накрая Джей Би се видя принуден да признае поражението си, макар че в месеците преди откриването на изложбата току подмяташе за така наречените си изгубени картини, велики творби, които е щял да създаде, ако той, Джуд, не е бил толкова непреклонен, толкова свит и затворен, а също (любимия му от доводите на Джей Би) чак такъв филистер. След време обаче щеше да се притесни от собственото си лековерие, от това, че се е предоверил и е решил, че желанията му ще бъдат уважени.
Откриването се състоя един четвъртък вечерта в края на април, малко след трийсетия му рожден ден, беше необичайно студено за това време на годината и първите листа на чинарите бяха замръзнали и се бяха напукали, той зави зад ъгъла и на Норфък стрийт спря да се полюбува на гледката — на фона на непрогледния нощен мрак галерията приличаше на ярка златна кутия от светлина и потрепваща топлина. Вътре веднага се натъкна на Хенри Йънг Черния и на един техен приятел от Юридическия факултет, а след това и на много други познати — от колежа, от купоните на Лиспенард стрийт, от обедите у лелите на Джей Би и у родителите на Малкълм, на приятели на Джей Би от едно време, които не беше виждал от години, — затова му трябваше известно време, докато се промуши през навалицата и види самите картини.
Открай време знаеше, че Джей Би е талантлив. Всички, всеки го знаеше: каквито и забележки да имаха понякога към Джей Би като човек, в работите му имаше нещо, което можеше да те убеди, че грешиш, че каквито и недостатъци да приписваш на характера му, те всъщност доказват колко дребнав и злобен си и прикриват колко състрадателен, задълбочен и разбиращ е Джей Би. Онази вечер на него изобщо не му беше трудно да усети красотата и мощта на картините, от които почувства само простичка гордост и признателност към Джей Би: за постиженията му като художник, разбира се, но също и за умението му да сътворява багри и образи, в сравнение с които всички изглеждат бледи и блудкави, за способността му да те кара да видиш света в нова светлина. Картините бяха наслагани в една-единствена редица, която се разгъваше на дъга по стените, и тоновете, които Джей Би беше създал: наситено сини и жълтеникави като бърбън — бяха наистина неповторими, сякаш Джей Би беше изобретил свой си цветови език.