По време на вечерята говореха главно за дъщерята на Джеймс, която през лятото щяла да се омъжва.
— Стар човек съм аз — простена Джеймс, а Лорънс и Джилиан, чиито дъщери още учеха в колеж и караха празника у една приятелка в Кармел, нададоха състрадателни звуци.
— Покрай това се сетих — подхвана Харолд, като погледна към него и Уилем, — кога и вие двамата ще се задомите?
— Мисля, че говори за теб — усмихна се той на Уилем.
— Харолд, аз съм на трийсет и две години! — възмути се Уилем и всички се засмяха отново, а Харолд избоботи:
— Какво е това, Уилем? Обяснение? Оправдание? Не е като да си на шестнайсет!
Но колкото и приятно да прекарваха онази вечер, дълбоко в себе си той не можеше да се отпусне и да се успокои — притесняваше се за разговора, който Харолд и Джулия искаха да проведат с него на следващия ден. Накрая бе споменал за него пред Уилем, докато пътуваха с влака, а също после, докато се трудеха заедно (пълнеха пуйката, бланшираха картофите, подреждаха масата), двамата да се опитват да отгатнат какво толкова има да му казва Харолд. След вечерята си облякоха якетата, излязоха в задната градина и отново се заеха да умуват.
Ако не друго, той поне знаеше, че с тях всичко е наред — това бе първото, което ги попита, и Харолд го увери, че двамата с Джулия се чувстват добре. Но какво ли тогава беше?
— Може би си мисли, че се застоявам прекалено често у тях — предположи той пред Уилем.
Може би на Харолд просто му беше втръснало от него.
— Изключено — отсече Уилем толкова бързо и настойчиво, че на него му олекна. Известно време мълчаха. — Може би на някого от двамата са предложили работа и те отиват да живеят другаде.
— И на мен ми хрумна това. Но според мен Харолд за нищо на света няма да напусне Бостън. Джулия също.
В крайна сметка нямаше чак толкова много възможности, най-малкото такива, които да налагат разговор с него: може би продаваха къщата в Труро (но колкото и да я обичаше той, защо смятаха за нужно да го обсъждат с него?). Може би Харолд и Джулия щяха да се разделят (но се държаха един с друг както винаги досега). Може би продаваха апартамента в Ню Йорк и искаха да разберат дали той няма да го купи от тях (малко вероятно: той беше сигурен, че няма да продадат никога апартамента). Може би ремонтираха апартамента и се налагаше да го молят да наглежда майсторите.
После догадките им станаха по-конкретни и неправдоподобни: Джулия може би щеше да съобщи, че е сменила сексуалната си ориентация (или може би щеше да го съобщи Харолд). Може би Харолд е станал сектант (или пък Джулия). Може би напускаха работа, за да се преместят в ашрам в северната част на щат Ню Йорк. Може би смятаха да стават аскети и да живеят в откъсната от света долина в Кашмир. Може би той или тя щяха да си правят пластична операция. Може би Харолд щеше да стане републиканец. Може би Джулия бе станала набожна. Може би Харолд бе предложен за министър на правосъдието. Може би тибетското правителство в изгнание бе разпознало в Джулия преродения Панчен Лама и тя отиваше да живее в Дарамсала. Може би Харолд щеше да се кандидатира от името на социалистите за президент. Може би щяха да отворят на площада ресторант само за пуйка, пълнена с други меса. На това място и двамата вече се превиваха от смях и от нелепите предположения, и от притеснителната, самоуспокоителна безпомощност на незнанието, и след като се наведоха на столовете, си запушиха устата с яките на якетата — да не се чува как се кикотят, после усетиха как избилите в очите им сълзи замръзват и ги пощипват по бузите.
След като си легна обаче, той се върна към мисълта, която като пипало бе изпълзяла от някакво тъмно място в ума му и се бе промъкнала като тънко зелено пълзящо растение в съзнанието му: ами ако някой от тях бе открил нещо, свързано с миналото му. Може би щяха да му представят улики — лекарска справка, снимка, кадър от филм (най-кошмарният сценарий). Той вече беше решил да не отрича, да не спори, да не се оправдава. Да признае, че всичко е вярно, да се извини, да обясни, че не е искал да ги мами, да обещае никога повече да не ги търси, а после да си тръгне. Щеше само да ги помоли да не разгласяват тайната му, да не казват на никого. Репетираше как ще каже: „Извинявай, Харолд. Извинявай, Джулия. Не съм искал да ви притеснявам“. Но такива извинения, разбира се, бяха безполезни. Може и да не е искал, но това нямаше никакво значение: наистина ги беше притеснил.
На другата сутрин Уилем си тръгна, вечерта имаше представление.
— Обади ми се веднага щом разбереш, чу ли? — помоли Уилем и той кимна. — Всичко ще бъде наред, Джуд — обеща му. — Каквото и да е, все ще измислим нещо. Не се притеснявай!