— Знаеш, че няма как да не се притеснявам — отвърна той и се опита също да се усмихне на Уилем.
— Да, знам — потвърди Уилем. — Но ти опитай. И ми се обади.
През деня той се зае да чисти — в къщата имаше много за чистене, защото и Харолд, и Джулия не обичаха да подреждат — и когато седнаха да вечерят рано задушената пуйка и салатата от цвекло, които бе приготвил, той направо щеше да умре от притеснение и само се преструваше, че се храни: местеше като стрелка на компас яденето из чинията с надеждата, че Харолд и Джулия няма да забележат. След това се зае да трупа чиниите една върху друга, за да ги занесе в кухнята, но Харолд го спря.
— Остави ги, Джуд — каза. — Дали да не поговорим сега?
Той усети как му призлява, такава паника го обзе.
— Всъщност не е зле да ги изплакна, иначе всичко ще засъхне — възрази нескопосано и чу колко глупаво звучи.
— Майната им на чиниите — каза Харолд и макар той да знаеше, че на Харолд наистина му е все едно какво засъхва или не засъхва по чиниите, за миг се запита дали това нехайство не е прекалено нехайно, дали не е само преструвка.
Накрая обаче не му оставаше друго, освен да зареже чиниите и да отиде спънато след Харолд във всекидневната, където Джулия наливаше кафе на себе си и на Харолд, а на него вече бе сипала чай.
Той седна на канапето, Харолд се настани на креслото вляво, а Джулия — на заметнатата с пъстро покривало широка табуретка отсреща: местата, където винаги сядаха, с ниската масичка между тях, и на него му се прииска този миг да спре, защото нищо чудно той да беше последният, когато той седи тук, в тази топла тъмна стая с нейните книги, с тръпчиво-сладкия мирис на мътен ябълков сок и персийския килим в морскосиньо и алено, нагънат под масичката, с протритото място върху възглавницата на канапето, където платът се беше износил и отдолу се виждаше бялата муселинова подплата — с всички неща, които бе допуснал да му станат скъпи, понеже бяха на Харолд и Джулия и понеже си бе позволил да възприема дома им като свой.
Известно време всички отпиваха от чашите, без да се поглеждат, и той се опита да си представи, че това е вечер като всички останали, макар че, ако беше като всички оставали, едва ли тримата щяха да са толкова мълчаливи.
— И така — подхвана накрая Харолд, а той остави чашата на масата и се приготви.
„Каквото и да каже — напомни си, — не започвай да се извиняваш. Каквото и да каже, приеми го и му благодари за всичко.“
Отново настъпи дълго мълчание.
— Трудно ми е да говоря — продължи Харолд и премести чашата в ръката си, а той трябваше да изчака следващата му пауза. — Всъщност си бях подготвил сценарий, нали така? — попита Харолд.
Джулия и тя кимна. — Но съм по-притеснен, отколкото очаквах.
— Знам — рече Джулия. — Но се справяш чудесно.
— Ха! — отвърна Харолд. — Лъжеш много мило.
И ѝ се усмихна, а той изпита чувството, че в стаята са само те двамата и за миг са забравили за присъствието му. После обаче Харолд замълча отново в опит да подбере думите.
— Джуд… аз… ние те познаваме вече близо десет години — изрече накрая Харолд, а той забеляза как Харолд го поглежда и сетне извръща очи някъде над главата на Джулия. — И за тези години ти ни стана много скъп и на двамата. Приятел си ни, разбира се, но ние те възприемаме като нещо повече от приятел, като човек, към когото имаме по-особено отношение. — Харолд погледна Джулия и тя кимна отново. — Затова се надявам да не го сметнеш за много… нахално, но се питахме дали би допуснал да… да те осиновим. — Сега вече Харолд се извърна към него и се усмихна. — Да станеш наш законен син, наш законен наследник и някой ден всичко това — показа той с широко движение на свободната си ръка — ще бъде твое, стига да го искаш.
Той мълчеше. Не можеше да говори, не можеше да реагира, дори не чувстваше лицето си и нямаше представа какво се е изписало върху него, затова Джулия го подкани.
— Джуд — рече тя, — ако не искаш по някаква причина, ще те разберем напълно. Искаме много. Ако откажеш, това няма да промени чувствата ни към теб, нали, Харолд? Винаги, винаги ще бъдеш добре дошъл тук и се надяваме винаги да бъдеш част от живота ни. Честно ти казвам, Джуд — няма да се разсърдим, не се притеснявай. — Тя го погледна. — Искаш ли малко време да го обмислиш?
И тогава той усети как вцепенението изчезва, макар че, сякаш в замяна на него, ръцете му се разтрепериха и за да ги скрие, той грабна една от възглавничките и я прегърна. Направи няколко опита, докато си върне дар словото, после обаче не намери сили да ги погледне.