— Не ми трябва да го обмислям — каза и му се стори, че гласът му е чужд и писклив. — Харолд, Джулия… вие да не се шегувате? Няма нещо, което да съм искал повече. През целия си живот. Не ми е минавало и през ум, че… — Той спря — говореше накъсано. За миг всички замълчаха, накрая той намери сили да погледне и двамата. — Мислех си, ще ми кажете, че не искате повече да сме приятели.
— О, Джуд — рече Джулия, Харолд изглеждаше озадачен.
— Защо изобщо си си мислел такива неща? — попита той.
Но той поклати глава, не бе в състояние да им обясни.
Пак замълчаха, а после всички се усмихнаха: Джулия на Харолд, Харолд на него, той във възглавницата — не знаеха как да приключат мига, не знаеха как да продължат нататък. Накрая Джулия плесна с ръце и се изправи.
— Шампанско! — каза и излезе от стаята.
Двамата с Харолд също станаха и се погледнаха.
— Сигурен ли си? — попита го тихо Харолд.
— Не по-малко от теб — увери го той също тихо.
Можеше да каже поредната банална шега, че прилича на предложение за брак, но сърце не му даде.
— Осъзнаваш, че ще бъдеш обвързан с нас до живот — усмихна се Харолд и го хвана за рамото, а той кимна.
Надяваше се Харолд да не казва и дума повече, защото, кажеше ли, той щеше да се разплаче, да повърне, да припадне, да се разкрещи, да избухне. Изведнъж усети колко изтощен, напълно изнемощял е и от последните няколко седмици на тревога, и от последните трийсет години на въжделения, на желания, на копнежи, толкова силни дори когато си внушаваше, че му е безразлично, така че след като вдигнаха наздравици и първо Джулия, а след това и Харолд го прегърнаха — усещането да е в обятията на Харолд бе тъй непознато и съкровено, че той за малко да се отскубне, — му олекна, щом Харолд му каза да остави проклетите чинии и да отива да спи.
След като се прибра в стаята си, лежа половин час и чак тогава се сети за телефона. Имаше нужда да почувства устойчивото легло под себе си, мекото като свила памучно одеяло до бузата си, познатата податливост на матрака, докато той се наместваше на него. Имаше нужда да се увери, че това е неговият свят и той още е в него, че онова, което е изживял, наистина се е случило. Изведнъж си спомни за един свой разговор с брат Петър, в който бе попитал брата дали според него някога ще го осиновят, а братът се беше засмял. „Не“ — беше отсякъл толкова решително, че той не попита отново. Вероятно е бил съвсем невръстен, но въпреки това помнеше ясно, че категоричността на брата само е втвърдила решимостта му, макар и изходът изобщо да не бе в неговата власт.
Бе много объркан и беше забравил, че Уилем вече е на сцената, когато му звънна, а щом Уилем му върна в антракта обаждането, още беше на същото място върху леглото, свит на кълбо, с телефона в дланта си.
— Джуд — ахна Уилем, когато той му каза и после чу колко неописуемо щастлив е Уилем за него.
Само Уилем — и Анди, и в известна степен Харолд — знаеха в най-общи линии за детството му: за манастира, дома, времето, което е прекарал у Дъгласови. С всички останали той се опитваше да е уклончив възможно най-дълго, а накрая казваше, че родителите му са починали, когато е бил малък, и че е израсъл в приемно семейство — това обикновено слагаше край на въпросите. Но Уилем знаеше малко повече, Уилем знаеше, че това е най-невъзможната, най-пламенната му мечта.
— Изумително, Джуд. Как се чувстваш?
Той се опита да се засмее.
— Чувствам, че ще оплескам всичко.
— Няма. — Известно време и двамата мълчаха. — Дори не знаех, че можеш да осиновиш пълнолетен.
— Не се прави често, но можеш. Стига и двете страни да са съгласни. Прави се най-вече заради наследството. — Той пак се опита да се засмее. („Стига с тези опити за смях“ — скастри се наум.) — Учил съм го по семейно право, не помня много, но все пак знам, че получаваш нов акт за раждане с техните имена в него.
— Охо! — възкликна Уилем.
— Да, да.
Чу как някой вика властно отдалеч Уилем.
— Трябва да вървиш — каза му.
— Мамка му — рече Уилем. — Но, Джуд? Честито. Никой не го заслужава повече. — Той отговори на човека, който го викаше. — Трябва да тръгвам — обясни. — Нали не възразяваш да пиша на Харолд и Джулия?
— Не, разбира се. Но, Уилем, не казвай на другите, чу ли. Просто искам първо да посвикна.
— Няма да кажа и дума. До утре. И, Джуд…
Но Уилем не продължи, сигурно не можеше.
— Знам — рече той. — Знам, Уилем. И аз го чувствам.
— Обичам те — промълви Уилем и още преди той да му е отговорил, затвори.