Никога не знаеше какво да отвърне, когато Уилем му говореше така, но въпреки това постоянно копнееше да го чуе. Това бе вечер на невъзможните неща и той се помъчи да стои буден, да не се унася и да не заспива възможно най-дълго, да се порадва и да си повтаря всичко, което му се беше случило — цял живот бе копнял за него, а то се бе сбъднало за броени часове.
На другия ден, когато се прибра вкъщи, намери бележка от Уилем да го изчакал и когато Уилем си дойде, носеше сладолед и морковен сладкиш, които двамата изядоха, макар и да не си падаха особено по сладкото, и шампанско, което изпиха, въпреки че на другата сутрин той трябваше да става рано. Следващите няколко седмици се изнизаха бързо: Харолд придвижваше документите и му пращаше формуляри за подпис — молбата за осиновяване, пълномощното за нов акт за раждане и за свидетелството за съдимост, — които в обедната почивка отнесе в банката, за нотариална заверка, не искаше в службата да научава никой, освен шепата хора, на които каза: Маршал, Ситизън и Роудс. Каза и на Джей Би и Малкълм, които, от една страна, реагираха точно както беше очаквал — Джей Би започна да пуска цял водопад несмешни шеги със скорост почти като при тик, сякаш се надяваше все някоя да е сполучлива, Малкълм пък го засипа с въпроси, кой от кой по-нетактичен, за най-различни хипотези, на които той не можеше да отговори, а от друга — наистина се зарадваха. Каза и на Хенри Йънг Черния, който в Юридическия факултет бе изучавал при Харолд два предмета и му се възхищаваше, а също на приятеля на Джей Би Ричард, с когото се беше сближил преди година на един изключително дълъг и скучен купон у Езра, когато двамата проведоха разговор първо за осигурителната система във Франция, а после и на други теми, бяха единствените не съвсем пияни в помещението. Каза на Фейдра, която се разпищя, и на друг стар приятел от колежа — Елайджа, който също се разпищя. Каза, разбира се, и на Анди, който първо само го изгледа, после кимна, сякаш той го е попитал дали има излишни бинтове, които да му даде, преди да си тръгне вечерта. След това обаче Анди започна да издава някакви странни звуци като на тюлен, нещо като лай, нещо като кихане, и той си даде сметка, че Анди плаче. Щом го видя, се ужаси и изпадна в лека истерия, не знаеше какво да прави.
— Махай се — нареди Анди между звуците. — Сериозно ти говоря, Джуд, махай се оттук.
И той си тръгна. На другия ден получи в службата букет рози с размерите на храст гардения и бележка, написана с гневния разкривен почерк на Анди:
ДЖУД — ТОЛКОВА СЪМ СМУТЕН, ЧЕ НАПРАВО НЕ МОГА ДА ПИША. МНОГО ТЕ МОЛЯ, ПРОСТИ МИ ЗА ВЧЕРА. НЕОПИСУЕМО ЩАСТЛИВ СЪМ ЗА ТЕБ И ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО СЕ ПИТАМ, Е ЗАЩО ХАРОЛД ГО Е НАПРАВИЛ ЧАК СЕГА. ДАНО ГО ИЗТЪЛКУВАШ КАТО ЗНАК, ЧЕ ТРЯБВА ДА СЕ ГРИЖИШ ПОВЕЧЕ ЗА СЕБЕ СИ, ТА НЯКОЙ ДЕН ДА ИМАШ СИЛИ ДА СМЕНЯШ ПАМПЕРСИТЕ НА ХАРОЛД, КОГАТО ТОЙ СТАНЕ НА ХИЛЯДА ГОДИНИ И ЗАПОЧНЕ ДА СЕ ИЗПУСКА, ЗАЩОТО СИ НАЯСНО, ЧЕ НЯМА ДА ТИ УЛЕСНИ ЖИВОТА И НЯМА ДА УМРЕ КАТО ВСИЧКИ НА ПОЧТЕНА ВЪЗРАСТ ПОВЯРВАЙ, В ТОВА ОТНОШЕНИЕ РОДИТЕЛИТЕ СА ГОЛЕМИ ДОСАДНИЦИ. (НО И СА СТРАХОТНИ, РАЗБИРА СЕ.)
Двамата с Уилем бяха единодушни, че това е едно от най-хубавите писма, които някога са чели.
После обаче месецът на въодушевление отмина и дойде януари, Уилем замина на снимки в България и старите страхове се завърнаха в компанията на нови. Харолд му съобщи, че делото е насрочено за петнайсети февруари и че с леки промени са уредили да се гледа при Лорънс. Сега, с наближаването на датата, той усещаше остро и неминуемо, че може да провали всичко, и в началото несъзнателно, а сетне усърдно започна да избягва Харолд и Джулия, убеден, че ще се откажат, ако им се напомня прекалено често и дейно какво всъщност получават. Затова, когато втората седмица на януари те дойдоха в града, за да отидат на театър, той се скри, уж е заминал в командировка във Вашингтон, а при седмичните им обаждания се стараеше да говори съвсем малко и да не допуска разговорът да се проточи. От ден на ден ситуацията му се струваше все по-невероятна — призляваше му всеки път, щом зърнеше отстрани на някоя сграда отражението си — как накуцва грозно като зомби. На кого всъщност му е притрябвало това? Мисълта, че може да се сроди с друг, му се струваше все по-нелепа: как Харолд нямаше да стигне до същия извод, ако го видеше още веднъж? Знаеше, че не трябва да отдава чак такова значение — все пак беше зрял човек, знаеше, че осиновяването е по-скоро ритуал и не е от особена важност за обществото, — но го желаеше с неотклонен плам, който не се поддаваше на логиката, и за него щеше да бъде непоносимо да му го отнемат точно сега, когато всички, на които държеше, се радваха толкова за него, и той бе само на крачка.