И друг път се беше доближавал. Когато беше на тринайсет, в годината, след като пристигна в Монтана, домът бе участвал в панаир на осиновителите, стекли се от три щата. Ноември беше обявен за Месец на осиновяването и една студена сутрин им казаха да се облекат спретнато и ги натовариха припряно на два ученически автобуса, а след два часа ги докараха в Мизула, където ги разтовариха от автобусите и ги отведоха в заседателната зала на един хотел. Техните автобуси пристигнаха последни и залата вече бе пълна с деца, момчетата от едната страна, момичетата от другата. В средата на залата имаше дълга редица маси и докато вървеше към посоченото място, той видя, че по тях има дебели папки с надписи: Момчета, новородени; Момчета, току-що проходили; Момчета, 4-6 години; Момчета, 7-9 години; Момчета, 10-12 години; Момчета, 13-15 години; Момчета 15+ години. Обясниха им, че вътре имало листове с техните снимки, имена и данни: откъде са родом, от кой етнос са, информация как се учат и какво спортуват, какви дарби и интереси имат. Той се запита какво ли пише на неговия лист? Какви дарби са му измислили, каква етническа принадлежност, какъв произход?
По-големите момчета, онези с имена и лица в папката 15+, знаеха, че няма да ги осиновят никога, и още щом учителите се обърнаха, се изнизаха през задния вход, та както знаеха всички, да се надрусат. На новородените и току-що проходилите не им се налагаше да бъдат друго, освен новородени и току-що проходили, те щяха да бъдат първите избрани, а дори не го знаеха. Но докато наблюдаваше от ъгъла, където се бе спотаил, той видя, че някои от момчетата — достатъчно големи, за да са преживели вече някой от тези панаири, но все още достатъчно малки, за да хранят надежди — си имат стратегия. Той загледа как намръщените стават усмихнати, как грубияните и побойниците стават весели и закачливи, как момчета, които между стените на дома се мразеха, си играят и се закачат по убедително приятелски начин. Видя как момчетата, които се държаха грубо с учителите, които се ругаеха по коридорите, се усмихват и си говорят с възрастните, с потенциалните си родители, влизащи един по един в залата. Видя как най-злобното, най-гадното от всички момчета, четиринайсетгодишният Шон, който веднъж го беше повалил в тоалетната и бе забил колене в плешките му, посочи името си, закачено върху дрехите му, на един мъж и жена, с които разговаряше и които се насочиха към папките.
— Шон! — провикна се след тях. — Шон Грейди!
И от нещо в обнадеждения му дрезгав глас, в който се долавяха усилието, напрежението, желанието на Шон да не проличи колко е обнадежден, за пръв път му домъчня за него, а после се ядоса на мъжа и жената, които, както забеляза, всъщност прелистваха папката „Момчета, 7-9 години“. Ала тези чувства отминаха бързо, понеже в онези дни той се опитваше да не чувства нищо: нито глад, нито болка, нито гняв, нито тъга.
Не знаеше хитрости, не притежаваше умения, не го биваше да очарова. Когато дойде в дома, бе толкова скован, че предишния ноември не го бяха взели на панаира и сега, една година по-късно, той не бе сигурен, че се чувства по-добре. Да, наистина мислеше все по-рядко и рядко за брат Лука, но дните извън класната стая се размазваха в едно, през повечето време му се струваше, че се носи по течението, опитваше се да си внуши, че не живее в собствения си живот, искаше да стане невидим, желаеше само едно — да не го забелязва никой. Случваха му се разни неща и за разлика отпреди той не се съпротивляваше, понякога, нараняха ли го, дълбоко в себе си се питаше какво ще си помислят сега братята за него, вече ги нямаше пристъпите на гняв, нямаше ги изблиците, нямаше го боричкането. Сега беше момчето, каквото те открай време искаха да стане. Сега той се надяваше да се рее незабелязан, да е с присъствие, толкова тънко, леко и безтегловно, че да не размества изобщо въздуха.
Затова се изненада — както се изненадаха и възпитателите, — щом вечерта научи, че е сред момчетата, избрани от едно семейство: Лиъри. Дали беше забелязал някои от жените и мъжете да го гледат, може би дори да му се усмихват? Вероятно. Но следобедът мина като в унес и още докато се прибираха с автобуса, той вече полагаше усилия да забрави всичко.
Щеше да прекара пробно почивните дни — почивните дни преди Деня на благодарността — у Лиъри, за да видят дали ще си допаднат. В четвъртък у тях го откара един от възпитателите на име Бойд, който ги обучаваше за водопроводчици и когото той не познаваше много добре. Знаеше, че Бойд е наясно какво са правили с него някои от другите възпитатели, и макар да не ги спря нито веднъж, не бе и участвал никога.