Но докато той слизаше от колата пред входната врата на семейство Лиъри — те живееха в едноетажна тухлена къща, заобиколена от всички страни от тъмна угар, — Бойд го стресна, като го сграбчи за китката и го придърпа към себе си:
— Гледай да не сгафиш нещо, Сейнт Франсис — каза му. — Това е твоят шанс, чу ли?
— Да, господине — отвърна той.
— Е, върви — подкани Бойд и го пусна, а той тръгна към госпожа Лиъри, която стоеше на прага.
Беше дебела, но мъжът ѝ беше просто едър, с големи червени ръце, които приличаха на бухалки. Имаха две дъщери, и двете прехвърлили двайсетте и вече задомени, и смятали, че няма да е зле да имат при себе си момче, което да помага на господин Лиъри — той поправяше едрогабаритна селскостопанска техника и освен това обработваше сам земята. Обясниха, че са го избрали, понеже изглеждал кротък и учтив, не искали пакостници, искали трудолюбиво момче, което ще оцени какво е да имаш дом и покрив над главата.
Били прочели в папката, че знаел да се труди, знаел да чисти и се представял добре във фермата на дома.
— Виж, името ти е необичайно — каза госпожа Лиъри.
Той никога не го беше възприемал като необичайно, но отвърна: — Да, госпожо.
— Дали да не ти дадем друго? — попита госпожа Лиъри. — Може би Коуди? Винаги съм харесвала името Коуди. Не е чак толкова… ами, всъщност по приляга на хора като нас.
— Коуди ми допада — отвърна той, макар че всъщност нямаше мнение по въпроса: Джуд, Коуди, за него беше все едно как го наричат.
— Добре тогава — рече госпожа Лиъри.
Вечерта изрече насаме името: Коуди Лиъри. Коуди Лиъри. Беше ли възможно да влезе в къщата като един човек, а после, сякаш мястото бе омагьосано, да се преобрази на друг? Наистина ли беше толкова просто, толкова бързо? Джуд Сейнт Франсис щеше да изчезне, а заедно с него брат Лука, брат Петър и отец Гавриил, манастирът, възпитателите в дома, срамът, страховете и мръсотията и на негово място щеше да дойде Коуди Лиъри, който ще си има родители и може да стане какъвто пожелае.
Остатъкът от почивните дни мина без произшествия, толкова спокойно, че ден след ден, час след час той усещаше как отделни частици от него се пробуждат, как облаците, струпали се наоколо, се разкъсват и изчезват, усещаше как вижда в бъдещето и си представяше мястото, което може да заеме. Хвърли всички усилия да е любезен, да прояви трудолюбие и не му беше сложно: сутринта стана рано и приготви закуска за семейство Лиъри (госпожа Лиъри се впусна да го хвали толкова гръмогласно и щедро, че той се усмихна смутен на пода), изми чиниите, помогна на господин Лиъри да почисти инструментите и да смени фитила на лампата и макар да имаше неща, които не му допаднаха особено — скучната неделна служба, на която отидоха в църквата, молитвите, които семейство Лиъри провери дали е казал преди сън, — те едва ли бяха по-страшни от нещата, които не харесваше в дома, бяха неща, за които знаеше, че може да свърши, без да изглежда недоволен или неблагодарен. Усещаше, че семейство Лиъри не са от хората, които ще се държат като родителите по книгите, като родителите, за които копнееше, ала той знаеше как да бъде прилежен, знаеше как да направи така, че да са доволни. Още се страхуваше от големите червени ръце на господин Лиъри и когато остана насаме с него в плевнята, се разтрепера и застана нащрек, но ако не друго, сега имаше да се страхува само от господин Лиъри, а не от цял взвод господин Лиъровци, както беше преди, както беше и в дома.
Когато в неделя вечерта Бойд дойде да го вземе, той бе доволен как се е справил, дори бе уверен в себе си.
— Как мина? — попита го Бойд и той отговори, без да си криви душата:
— Добре.
Заради последните думи, които госпожа Лиъри му каза: „Имам чувството, Коуди, че съвсем скоро ще се виждаме много по-често“, беше сигурен, че те ще се обадят в понеделник и скоро, може би още в петък, той ще бъде Коуди Лиъри, а домът ще е поредното място, което ще остави зад себе си. Но понеделник мина, минаха и вторник, и сряда, после дойде нова седмица, а него все не го викаха в кабинета на директора, писмото му до семейство Лиъри си остана без отговор и ден след ден пътят за спалните помещения си оставаше все така дълъг и празен и не идваше да го вземе никой.
Накрая две седмици след посещението той отиде при Бойд в работилницата, знаеше, че в четвъртък вечер възпитателят се заседява до късно там. Изчака цялата вечеря отвън на студа и снега, който поскърцваше под краката му, и най-сетне видя, че Бойд излиза.
— Господи — възкликна възпитателят, щом го забеляза — за малко да се блъсне в него, когато се обърна. — Не трябва ли да си в спалните помещения, Сейнт Франсис?