— Много ви моля — пророни той. — Много ви моля, кажете ми, семейство Лиъри ще дойдат ли да ме вземат?
Ала знаеше отговора още преди да е видял лицето на Бойд.
— Размислили са — отвърна Бойд и макар да не се славеше сред възпитателите и момчетата като много добър, го изрече почти нежно. — Всичко приключи, Сейнт Франсис. Няма да стане.
Пресегна се към него, но той се наведе, затова Бойд поклати глава и си тръгна.
— Почакайте — извика той, след като се поокопити и се затича, доколкото можеше, през снега след Бойд. — Нека опитам още веднъж — примоли се. — Кажете ми къде съм сбъркал и ще опитам още веднъж.
Усети как старата истерия го връхлита отново, усети и вътре в себе си остатъците от момчето, което изпадаше в пристъпи и крещеше, от чиито писъци помещението притихваше.
Но Бойд поклати още веднъж глава.
— То не става така, Сейнт Франсис — рече, после спря и погледна право в него. — Виж какво — допълни, — след няколко години ще се махнеш оттук. Знам, струва ти се много време, но не е. Тогава вече ще бъдеш голям и ще правиш каквото искаш. Просто трябва да издържиш тези години.
После се обърна решително и си тръгна.
— Как? — извика той след него. — Бойд, кажете ми как! Как, Бойд, как?
Беше забравил да добави „господин“.
Онази вечер изпадна в първия пристъп от години и макар тук наказанието да беше, общо взето, същото, както в манастира, облекчението, усещането за лекота, които навремето такива пристъпи му носеха, вече ги нямаше: сега вече бе натрупал опит и знаеше, че с писъците няма да промени нищо, че като крещи, само се връща при себе си и усеща още по-остро и силно, още по-лепкаво всичко, всяка обида и болка.
Нямаше да разбере никога, никога къде е сбъркал онези почивни дни у семейство Лиъри. Нямаше да разбере никога какво е направил, дали нещо, над което има власт, или нещо, над което е безсилен. И от всички неща от манастира, от дома, които хвърляше толкова усилия да заличи, искаше най-силно да забрави онези почивни дни, да забрави особения срам, че е допуснал да повярва как може да бъде човек, какъвто знаеше, че не е.
Но, разбира се, сега, когато до съдебното дело оставаха шест, пет, четири седмици, той мислеше постоянно за тях. Уилем беше заминал, нямаше кой да бди над часовете и делата му, затова той будуваше, докато небето изсветлее от слънцето: чистеше, търкаше с четка за зъби пода под хладилника, миеше с белина всяка тъничка фуга между плочките на ваната в банята. Чистеше, за да няма възможност да се самонаранява, понеже се самонараняваше толкова много, че дори той знаеше колко налудничаво, колко разрушително се държи: дори той се уплаши от самия себе си и от онова, което върши, от неспособността да се владее. Бе започнал да закрепва по нов начин острието на бръснача върху кожата си и после да натиска надолу, възможно най-надълбоко, така че, щом изтеглеше бръснача — заседнал като брадва в пън, — разполагаше с половин секунда, когато можеше да раздалечи двете страни на плътта и да не види друго, освен чиста бяла цепнатина като в парче сланина, после в раната рукваше кръв, която се събираше на локвичка. Замайваше му се главата, сякаш тялото му беше напомпано с хелий, храната ставаше с вкус на гнилоч и той спря да се храни, освен ако не се налагаше. Заседаваше се в службата, докато по коридорите не започнеха да сноват чистачките от нощната смяна, шумни като мишки, после у дома будуваше, а щом станеше от сън, сърцето му бумтеше толкова бързо, та се налагаше той да си поеме въздух, за да се успокои. Към нормалността го връщаха само работата и обажданията на Уилем, иначе той изобщо нямаше да излиза от къщи и щеше да се самонаранява, докато смъкне от ръцете си цели пирамиди от плът, които щеше да пусне в канализацията. Получи видение как си смъква плътта — първо по ръцете, после по краката, след това гърдите, врата и лицето, — накрая от него не остана друго, освен кости, скелет, който се движеше, въздишаше, дишаше и куцукаше през живота на порестите си чупливи кокили.
Отново ходеше при Анди веднъж на месец и половина и бе отлагал два пъти последното посещение, притеснен какво ще каже той. Но накрая, когато до съдебното заседание оставаха по-малко от четири седмици, отиде при Анди и седя в един от кабинетите, докато той не надзърна да каже, че закъснява.
— Не се притеснявай — рече му.
Анди го огледа с леко присвити очи.
— Няма да се бавя много — каза накрая, после излезе.
След няколко минути дойде медицинската му сестра Кали.
— Здравей, Джуд — поздрави тя. — Докторът ме прати да те премеря, би ли стъпил на кантара?