Той не искаше да го прави, ала знаеше, че Кали няма никаква вина и не тя го е решила, затова се смъкна тежко от писалището и стъпи на кантара — не погледна цифрите, които Кали вписа в картона му, после тя му благодари и излезе.
— И така — подхвана Анди, след като се върна и разгледа картона. — За какво да поговорим първо, за това, че си отслабнал много, или че си си нанесъл толкова много рани?
Той не знаеше какво да отговори.
— Защо реши, че съм си нанесъл много рани?
— Винаги го разбирам — обясни Анди. — Под очите ти се появяват… тъмни кръгове. Вероятно дори не го осъзнаваш. И си сложил отгоре пуловер. Правиш го само когато се почувстваш зле.
— О! — възкликна той.
Не беше забелязвал. Известно време мълчаха, Анди придърпа табуретката към масата и попита:
— За кога?
— За петнайсети февруари.
— Така значи! — каза Анди. — Скоро.
— Да.
— Защо си притеснен?
— Притеснен съм… — подхвана той, после спря и опита отново: — Притеснен съм, че ако Харолд научи какъв всъщност съм, няма да поиска да… — Замълча отново. — И аз не знам кое е по-лошо: да научи предварително, което означава, че със сигурност ще се откаже, или вече след това и така да разбере, че съм го мамил.
Той въздъхна, за пръв път намираше сили да го изрече, но след като го направи, осъзна, че се страхува именно от това.
— Джуд — започна предпазливо Анди, — какво толкова лошо мислиш, че има в теб, та Харолд да не поиска да те осинови?
— Анди — примоли се той, — не ме карай да говоря за това.
— Но аз не знам, честно.
— Нещата, които съм правил — отвърна той, — болестите, които съм хванал. — Препъна се, мразеше се. — Отвратително е, отвратителен съм.
— Джуд — подхвана Анди и докато говореше, спираше през няколко думи, а той усещаше, че Анди внимава къде стъпва, сякаш напредваше бавно през минно поле. — Бил си малко дете, новородено. Тези неща са ти ги причинили други. Няма, няма нищо, за което да се виниш, нищо, в никоя вселена. — Анди го погледна. — Дори и да не си бил дете, дори да си бил някакъв развратен тип, решил да чука всичко наред и пипнал цял букет венерически болести, пак няма от какво да се срамуваш. — Анди въздъхна. — Опитай да ми повярваш, чу ли?
Той поклати глава.
— Не знам.
— А аз знам — рече Анди. Известно време мълчаха. — Не е зле да идеш на психотерапевт, Джуд — добави и гласът му беше тъжен. Той нямаше сили да отговори и след няколко минути Анди се изправи. — И така — отсече решително, — дай да ги видя — след което му съблече пуловера и издърпа ръцете му.
От лицето на Анди той разбра, че този път е по-зле от очакваното, а когато извърна очи надолу и се опита да се види като нещо, което не познава, съзря онова, което се бе открило и пред Анди: бинтът, наслаган ту тук, ту там по пресните рани, полузарасналите рани с крехките шевове на белезите, които още не се бяха образували докрай, инфектираната рана, покрита с грапава коричка засъхнала гной.
— И така — рече Анди след дълго мълчание, почти беше приключил с дясната му ръка, бе промил инфектираната рана и бе нанесъл антибактериален на мехлем по другите, — защо си отслабнал толкова много?
— Не мисля, че е много.
— Джуд — възрази Анди, — пет и половина килограма за по-малко от два месеца е много, пък и не тежиш чак толкова, че да се лишиш от пет килограма.
— Просто не ми се яде — обясни накрая той.
Анди не каза нищо друго, докато не приключи и с двете му ръце, после въздъхна, отново седна и се зае да пише нещо в бележника си.
— Искам, Джуд, да се храниш пълноценно по три пъти на ден — подхвана, — освен това ще ядеш едно от нещата в списъка тук. Всеки ден. Това е добавка към обичайната храна, разбра ли? В противен случай ще се обадя на колегите ти и ще ги накарам да седят с теб, докато се храниш, а това, повярвай, не ти трябва. — Той откъсна страницата от бележника и му я подаде. — И пак тук следващата седмица. Без оправдания.
Той погледна списъка — САНДВИЧ С ФЪСТЪЧЕНО МАСЛО. САНДВИЧ СЪС СИРЕНЕ. САНДВИЧ С АВОКАДО. 3 ЯЙЦА (С ЖЪЛТЪЦИТЕ!!!!). СМУТИ ОТ БАНАН — и го пъхна в джоба на панталона си.
— Ето какво още искам да направиш — продължи Анди. — Когато посред нощ се събудиш и посегнеш да си нанасяш рани, искам да ми се обадиш. Обаждаш ми се, колкото и да е часът, чу ли? — Той кимна. — Сериозно говоря, Джуд.
— Съжалявам, Анди — пророни той.
— Знам, че съжаляваш — увери го Анди. — Но е излишно да се извиняваш… най-малкото на мен.
— На Харолд.
— Не — поправи го Анди. — И на Харолд не е нужно да се извиняваш. Само на себе си.