Той се прибра и започна да яде от един банан, докато той се превърна на пръст в устата му, после се преоблече и продължи да мие прозорците във всекидневната, беше започнал предишната вечер. Избута канапето по-близо, за да стъпи на страничните облегалки, и затърка стъклата, без да обръща внимание, че гърбът го наболява, докато ту се качва, ту слиза, за да излее бавно във ваната мръсната сива вода в кофата. Щом приключи с всекидневната и със стаята на Уилем, го болеше толкова много, че се наложи да пълзи до банята, и след като се поряза, седна да си почине с вдигнати над главата ръце и изтривалката, омотана около него. Когато телефонът иззвъня, той изправи гръб — да се ориентира, после тръгна със стенания към стаята си — където часовникът показваше три след полунощ — и заслуша много киселия (но съвсем буден) Анди.
— Закъснях — предположи Анди. Той не каза нищо. — Слушай, Джуд — продължи Анди, — ако не престанеш с това, наистина ще ми се наложи да те прибера в болница. И да се обадя на Харолд, за да му кажа защо. Не се съмнявай. — Известно време той мълча. — Освен това — допълни — не си ли уморен, Джуд? Не се налага да си причиняваш това. Не е нужно.
И той не знаеше защо — може би заради спокойния глас на Анди, заради решителността в предупреждението му, от които осъзна, че този път Анди не се шегува за разлика отпреди, или може би защото си даде сметка, че да, уморен е, толкова е уморен, че най-после е готов да приеме чужди заповеди, — но през следващата седмица изпълняваше каквото му бяха казали. Хранеше се редовно, нищо че по някаква странна алхимия храната се превръщаше в кал, в огризки: налагаше си да дъвче и да гълта, да дъвче и да гълта. Не ядеше много, но все пак ядеше. Анди му се обаждаше всеки ден в полунощ, Уилем — всяка сутрин в шест (той така и не намери сили да попита, а Уилем така и не спомена дали Анди се е свързал с него). Най-тежки бяха часовете между тези обаждания и макар да не бе в състояние да спре изцяло да си нанася рани с бръснача, той усети, че го влече към по-ранни наказания — преди да го научат да се самонаранява, имаше време, когато се блъскаше отново и отново в стената отвън на мотела, където живееше с брат Лука, докато не се свлечеше изтощен на земята, и отляво тялото му постоянно бе в синини, морави и кафяви. Сега не го правеше, но помнеше усещането, задоволството да чувства как тялото му се удря в стената, ужасната наслада да се хвърля върху нещо, което не помръдва.
В петък отиде при Анди, който не одобри състоянието му (той не бе наддал изобщо на килограми), но не му се и скара (не бе и отслабнал), а на другия ден той взе самолета за Бостън. Не каза на никого, че отива там, дори на Харолд. Знаеше, че Джулия е на конференция в Коста Рика, знаеше обаче и че Харолд си е вкъщи.
Преди шест години щеше да им гостува за Деня на благодарността и трябваше да пристигне точно когато по една случайност и Джулия, и Харолд имаха академичен съвет в катедрите си, затова Джулия му бе дала ключове и сега той влезе в къщата, наля си чаша вода и докато я пиеше, се загледа в задния двор. Беше точно преди пладне, Харолд още беше на тенис, затова той отиде да го чака във всекидневната. Но заспа и когато се събуди, Харолд го разтърсваше за рамото и повтаряше името му.
— Харолд — каза той и седна. — Извинявай, извинявай, трябваше да звънна.
— Господи — каза задъхан Харолд, миришеше остро на студ. — Добре ли си, Джуд? Какво има?
— Нищо, нищо — отвърна и още преди да го е изрекъл докрай, чу колко нелепо звучи обяснението му, — просто реших да намина.
— Така ли — каза Харолд и за миг замълча. — Радвам се да те видя. — Седна на стола и го погледна. — От няколко седмици се държиш, сякаш не се познаваме.
— Знам — призна той. — Извинявай.
Харолд сви рамене.
— Не е нужно да се извиняваш. Просто се радвам, че си добре.
— Да — потвърди той. — Добре съм.
Харолд понаклони глава.
— Не изглеждаш много добре.
Той се усмихна.
— Изкарах грип. — Вторачи се в тавана, сякаш репликите му бяха написани там. — Форзицията ще падне, така да знаеш.
— Знам. Тази зима духа много.
— Ако искаш, ще ти помогна да я закрепим.
След това Харолд го гледа дълго с уста, която помръдваше леко, сякаш хем се опитваше, хем не се опитваше да каже нещо. Накрая изрече:
— Да. Хайде.
Навън беше неочаквано, непоносимо студено и двамата започнаха да подсмърчат. Той намести подпората, а Харолд я заби с чука в земята, макар че пръстта беше замръзнала и се напука като грънец. След като я вкараха достатъчно дълбоко, Харолд му подаде нарязан на парчета канап и той завърза за подпората храста в средата достатъчно здраво, за да не пада, но и не много стегнато, за да не го прекърши. Работеше бавно, проверяваше възлите да са затегнати добре, кършеше клоните, огънати прекалено много.