— Харолд — каза, когато стигна средата на долната половина. — Исках да поговорим за нещо, но… не знам откъде да започна.
„Глупаво — помисли си. — Глупаво е да го правиш. Беше прекалено глупав да смяташ, че такова нещо изобщо може да се случи.“ Отвори уста, за да продължи, и пак я затвори, сетне я отвори още веднъж: беше риба, която пуска тъпо мехурчета, и съжали, че изобщо е дошъл, че е започнал да говори.
— Джуд — подкани Харолд, — кажи ми. Каквото и да е. — Той замълча. — Да не си се отказал?
— Не съм — увери го той. — Няма такова нещо. — Двамата замълчаха. — А ти?
— Не, разбира се, че не.
Завърза последното парче канап и се изправи, а Харолд нарочно не му помогна.
— Не искам да ти го казвам — подхвана пак и погледна надолу към форзицията, към клонестата ѝ грозота. — Но съм длъжен, защото… защото не искам да те мамя. Харолд… мислиш ме за човек, какъвто не съм.
Харолд продължаваше да мълчи.
— За какъв човек те мисля?
— За добър — отвърна той. — Почтен.
— Ами, прав си — потвърди Харолд. — За такъв те смятам.
— Но… аз не съм такъв — рече той и усети, че въпреки студа очите му започват да парят. — Вършил съм неща, каквито… каквито добрите хора не правят — продължи спънато. — И си мисля, че не е зле да го знаеш. Вършил съм ужасни неща, неща, от които ме е срам, и ако ги научиш, ще те бъде срам, че ме познаваш, камо ли да съм свързан по някакъв начин с теб.
— Джуд — каза накрая Харолд. — Не си представям да си правил нещо, което да промени чувствата ми към теб. Не ме вълнува какво си вършил преди. Всъщност… вълнува ме, иска ми се да чуя за живота ти, преди да се запознаем. Но винаги съм имал чувството, силното чувство, че не искаш да го обсъждаме. — Той замълча и зачака. — Искаш ли да го обсъдим сега? Искаш ли да ми разкажеш?
Той поклати глава. Искаше и не искаше едновременно.
— Не мога — рече.
Усети под кръста си как притесненията започват да надигат глава, как почернялото семе разпростира бодливи клони. „Не сега — замоли той сам себе си, — не сега. — Молба невъзможна, както молбата, която всъщност имаше предвид. — Не сега, никога.“
— Е — въздъхна Харолд, — не ми казваш нищо конкретно, затова няма как да те успокоя по-конкретно, само ще те уверя с думи, които да обхванат всичките ти съмнения и в които, надявам се, ще повярваш. Джуд: за каквото и да става въпрос, каквото и да си извършил, ти обещавам, че и да ми кажеш, и да не ми кажеш, това никога няма да ме накара да съжалявам, че съм пожелал да си член на семейството ми, че си станал член на семейството ми. — Харолд си пое дълбоко въздух, вдигна пред себе си дясната си ръка. — Джуд Сейнт Франсис, като твой бъдещ родител ти опрощавам всичко, за което търсиш опрощение.
Дали наистина искаше това? Опрощение? Той погледна Харолд в лицето, толкова познато, че затвореше ли очи, си спомняше всяка бръчица по него — Харолд беше сериозен и не се усмихваше, колкото и витиевато и сковано да бяха прозвучали думите му. Можеше ли да повярва на Харолд? „Най-трудно е не да намериш познание — беше му казал веднъж брат Лука, след като той му бе признал, че му е трудно да повярва в Бога. — Най-трудно е да повярваш в това познание.“ Чувстваше, че отново се е провалил: че не е успял да се покае, не е успял да определи предварително какво иска да чуе в отговор. Нима в известен смисъл нямаше да бъде по-лесно, ако Харолд му беше казал, че е прав и вероятно трябва да обмислят още веднъж дали да го осиновява? Той, разбира се, щеше да бъде смазан, но това щеше да бъде познато усещане, нещо, което разбираше. В отказа на Харолд да го пусне да си иде бе заложено бъдеще, което той не можеше да си представи, бъдеще, в което някой можеше да иска да бъде с него завинаги, а той не бе изживявал никога дотогава такова нещо, нямаше подготовка, жалони. Харолд щеше да го води, той щеше да го следва, докато един прекрасен ден Харолд си отидеше и той останеше сам, беззащитен, залутан в чужда земя, без никого, който да го отведе у дома.
Харолд чакаше отговора му, сега обаче болката вече не беше поносима и той знаеше, че трябва да си почине.
— Харолд — каза. — Извинявай. Но ми се струва… струва ми се, че е по-добре да полегна малко.
— Върви — подкани Харолд, без да се засяга, — върви.
В стаята си той лежи направо върху покривалото и затваря очи, но дори след края на пристъпа е изтощен и си казва, че ще подремне само няколко минути, после ще стане и ще провери какво има Харолд в къщата: ако му се намира кафява захар, той ще направи нещо — в кухнята имаше купа сливи, дали да не направи с тях кекс?