— Интересна идея, лейди Савин. — Валимир закима бавно и извърна замислен поглед към пода на тъкачницата. Това трябваше да представлява късаща сърцето гледка. Но човек не носи сърцето си там, където работи. Не и ако е лесно ранимо.
Савин се усмихна:
— А сега, ако може, да погледна книгите?
В средата на първото и най-голямо хале лежеше огромна машина. През средата ѝ към стената вървеше масивен вал, откъдето реката отвън го въртеше, а от другата страна тръгваше плетеница от различни по размер и вид зъбчати колела, оси и ремъци — кошмарът на всеки инженер — и свързваше машината с две редици станове, наредени по дължината на пода. Огромна паяжина от нишки се размотаваше от гигантски бобини, по лентите се диплеха платове с различни цветове и шарки. Покрай становете стояха мъже с избила по челата им пот, с нацапани от смазка ръце и бузи, стиснали устни, святкащи с очи. Ако работниците в третото хале заплашваха да ѝ скъсат сърцето, тези тук най-вероятно щяха да ѝ разбият главата.
Савин не очакваше работниците да я харесат. В края на краищата репутацията ѝ се градеше на скандални демонстрации на богатство, а те по принцип не бяха на особена почит сред бедните. Но в начина, по който я гледаха тези тук, имаше нещо повече от обичайната неприязън. Хладната, сдържана ярост, която струеше от тях, бе далеч по-тревожна от всеки изблик на гняв. Изведнъж ѝ се прииска да бяха довели повече телохранители.
Савин докосна леко лакътя на Лисбит:
— Ще бъдеш ли така добра да излезеш навън и да докараш каретата пред портите?
Горещината беше превърнала румените скули на Лисбит в огненочервени петна.
— Не е ли по-добре направо да си тръгваме, милейди? — промърмори тя, шарейки нервно с очи по работниците.
Савин продължи да се усмихва. Една дама с вкус е винаги усмихната.
— Не трябва да демонстрираме слабост. Нито пред служителите ни, нито пред съдружниците ни. — Не беше жена, която ще се откаже заради малко демонстрация на омраза, тази на работниците ѝ, на конкурентите ѝ, на хората, които заплашваше, подкупваше или изнудваше, за да постигне своето. Защото можеш да си сигурен, че си успял, само след като започнат да те мразят. Затова тя посрещна кипящата им ненавист с непринудено високомерие и тръгна напред, изпънала гръб, с високо вдигната брадичка. Нека я смятат за злодей, щом така искат, никакъв проблем. И бездруго в историите винаги злодеят е най-интересният герой.
Кабинетът на Валимир се намираше в другия край на халето. Представляваше просто кабина върху рамка от железни греди, под която бяха натрупани безразборно бурета и сандъци. Имаше малко балконче пред вратата, от което собственикът да гледа отгоре работниците си като крал поданиците си. Или императрица робите си.
Полковникът сведе почтително глава, правейки ѝ път нагоре по стълбите.
— Колкото време имате нужда, разбира се — той извърна глава към десетките навъсени работници, — но може би ще е добра идея да не се бавите много.
На вратата имаше две ключалки и скоби за залостване с греда и беше толкова тежка, че Савин се затрудни при затварянето ѝ. Тя разкопча яката на жакета и я разтърси в опит да поохлади потната си шия, но кабинетът беше само една идея по-малко задушен от халето отвън, а изнервящият грохот на машините беше почти толкова оглушителен.
Усети, че една от широките дъски на пода беше разхлабена, тя поддаде под подметката ѝ, когато стъпи на нея на път към писалището на Валимир и натрупаните на камари отгоре му тефтери. Мразеше да вижда недоизпипани неща, особено на място, което отчасти ѝ принадлежеше, но сега имаше по-сериозни неприятности от неразборията. Промуши се покрай писалището и застана пред прозореца. Постави ръка на гърлото си, където тревогите се бяха събрали на топка.
Улицата отвън беше безлюдна. Всички бяха на работа, естествено, а какво освен работата би довело човек на тази алея между зид с шипове на върха и залостени порти и тухлени халета с трещящи в тях машини? И въпреки това нещо не беше наред, беше прекалено тихо отвън. Атмосферата беше някак натегната, като затишие преди буря. Савин прехапа устна, замисли се дали просто да не си тръгне, без да…
Иззад ъгъла на тухлената стена на съседната фабрика се появи мъж. След него идваха други, група от двайсетина. Работници в невзрачни дрехи, каквито бе виждала с хиляди в Адуа, в Холсторм, навсякъде из Съюза. Не по-различни от тези, които работеха в момента долу в тъкачницата, само дето тези вървяха някак крадешком и като един, сякаш с една обща цел.