— Ако щеш брой до хиляда, путко такава! — кресна гневно Савин, докато промушваше бедра през отвора на пода. Тясно, много тясно, ръбът се впи в тялото ѝ през дрехите.
— Едно!
Заклещи се. Стисна здраво зъби, вкопчи ръце в напречните греди и започна да се усуква, да натиква малко по малко тялото си надолу.
— Две!
Савин изръмжа, натисна с всички сили и изведнъж, сред пращене на разпорен плат, полетя надолу. Преминавайки пред дупката, ожули здраво рамото си и фрасна брадичка в дъските на пода. Падна на една страна и главата ѝ се удари в едно от буретата.
— Три! — чу някъде отдалече, през звънтенето в ушите си.
Надигна се, зави ѝ се свят. Не виждаше нищо, обзе я паника. Протегна трепереща ръка към очите си. Перуката ѝ се беше свлякла върху тях. Дръпна я рязко от лицето си и я захвърли настрани. Беше затисната от нещо. Разкъсаната ѝ пола се беше закачила за един пирон над главата ѝ. Засуети се с връзките, изхлузи се от полата и я остави да си виси от пода на кабинета.
— Четири!
Забеляза блещукането на стоманеното острие на пода. Стисна дръжката му и започна да пълзи. Ниско до земята, пропълзя зад наредените, прашни бурета. Онзи с пронизителните писъци продължаваше да пищи, спираше колкото да си поеме дъх, и пак почваше.
— Пет! — Тя чу как вратата горе се разтресе в рамката си от мощния удар.
Беше си порязала ръката, не знаеше как и къде, беше счупила наполовина два от ноктите си и оставяше кървави петна по всичко, което докоснеше. Цялата ѝ фуста беше оцапана с кръв. Тези петна нямаше да излязат лесно, помисли си. Петната? Да излязат? Не, тя трябваше да излезе.
Запълзя напред. Главата ѝ пулсираше от болка, рамото ѝ тръпнеше, брадичката ѝ гореше, бедрата ѝ щипеха, порядъчно надрани, но тя продължи да пълзи колкото бързо успяваше. Притиснала език в зъбите си, пълзеше напред. По едната ѝ вежда се стече струйка кръв. Продължи напред, надничайки през пролуките между буретата.
Влачеха Валимир нанякъде, окървавената му глава бе виснала немощно. Работник се киска като полудял и размахва набодената на върха на дълъг нож шапка на Валимир. Един от телохранителите им лежи неподвижно на пода, без шлем, със сплъстена коса и огромна, тъмна локва под разбитата си глава. Друг е на четири крака, заобиколен от работници, които го налагат с дървени сопи и те дрънчат по очуканата му броня.
Той някак успя да се изправи на крака, олюля се и протегна ръка да се подпре на нещо. В следващия миг бе дръпнат рязко настрани и Савин видя, че ръката му беше попаднала между две огромни зъбчати колела, които го повлякоха към вътрешността на машината. Той нададе пронизителен писък, ръката му изчезна до рамото между зъбните колела и кръвта запръска в лицето му. Савин усети няколко ситни капчици и по своята буза, но от шума на машината или писъците на мъжа в нея никой не чу ахването ѝ.
Машината подскочи напред, зъбчатите колела забавиха ход и застъргаха заплашително, писъците на мъжа преминаха в жално хленчене, после машината подскочи и колелата се завъртяха отново. Савин извърна глава, не искаше да гледа. Държеше погледа си насочен само напред. Това не беше истина. Не, не се случваше наистина. Как е възможно да е истина? Мъжете крещяха, джавкаха като глутница побеснели кучета. Не различаваше думите, но чуваше ясно гнева в тях. И ударите по вратата на кабинета отгоре.
Проследи с очи дългия, дебел вал до мястото, където изчезваше в тъмна дупка в зидарията на стената от другата страна на становете. Вероятно можеше да пропълзи до там, да се промуши в тъмното, прашно пространство под зъбчатите колела. Оттам. Да, може би оттам.
И тя пропълзя по корем под машината. Амбициозна и коварна като змия, е, сега пълзеше като такава, като червей в прахоляка. Беше потънала в пот, настръхнала от ужас, заобиколена от тракащи железа. Видя лицето на младо момче през въртящите се части на машината, видя отчетливо светлото петно по въодушевеното му лице, но то не я забеляза, гледаше в посока към кабинета. Всички бяха отправили погледи натам. Озъбени като вълци пред кокошарник. Чакаха вратата да поддаде. За да я извлекат навън.
Продължи да пълзи, драпаше с нокти по пода. Пропълзя през локвата кръв от злощастника, погълнат от машината, и тръгна под огромния, въртящ се бясно вал. Видя лъщящата по него смазка. Всеки неин дъх вдигаше облаче прахоляк от пода.
Очакваше всеки момент да чуе радостния вик: „Ето я!“. Очакваше всеки момент да усети груби ръце върху глезените си. „Дайте я насам кучката!“ Потният ѝ гръб беше настръхнал в очакване на края. Задъхваше се, давеше се от прахоляка. Прехапа език, трябваше да потисне страха и отчаянието.