Почти захлипа от облекчение, когато най-после стигна дупката в стената. Сграбчи грубите ръбове на зидарията и се намъкна вътре. Претърколи се в тъмното пространство под нея и се просна в дълбоката една педя застояла вода. Устата ѝ се напълни с нея, тя я изплю и се задави, аха да повърне.
Пространството зад стената беше тъмно, виждаше само лъщящите ръбове на тухлите на другия край. Всичко трепереше от грохота на машините, кънтеше от виковете отвън. Тръгна бавно към светлината отпред. Подгизналите ѝ боти шляпаха в калта. Тропотът и тракането се усилваха, нещо отпред се движеше.
Оказа се огромното воденичарско колело, което въртеше вала на машината. Бръмчене, стържене, пращене на дърво, светли снопове между черни греди, разпенена вода. Перките на колелото се забиваха в реката от една страна и изскачаха сред облак от лъскави пръски от другата.
Колелото беше четири пъти колкото човешки бой. Но нямаше начин да мине през него. Между въртящото се дърво и лигавата стена обаче имаше пролука. Пролука, в която видя сивата дневна светлина и част от чакълен бряг.
Савин погледна през рамо към тъмния коридор зад гърба си. Нямаше следа от преследвачи. Но вратата нямаше да издържи още дълго. Ще дойдат за нея. И ако я хванат…
Може ли да се промуши между колелото и стената? Възможно ли е?
Притисна език в небцето си и огледа добре пролуката. Ами ако не се побере в нея? Ако колелото я завлече в реката и я удави във водовъртежа под себе си? Ами ако я завлече в зъбчатите колела и те я разкъсат на парчета? Ще се разпука ли като орех черепът ѝ, ако попадне между колелото и подпорните му греди? Ще се заклещи ли в колелото надрана, нарязана, накълцана, кървяща до смърт? Ще издъхне ли бавно в борба за живот, докато колелото я върти ли, върти? Пред очите ѝ беше отново мъжът, когото машината погълна, чу отчаяните му писъци. Не, нямаше друг избор.
Притисна се с гръб към стената. Дъхът ѝ излизаше накъсан през стиснати до болка зъби. Бавно, много бавно спусна един крак във водата и заопипва за дъното. Подгизналата фуста беше залепнала за треперещия ѝ крак, сега потопен до средата на бедрото. Пръстите на крака ѝ докоснаха тиня. Изви се покрай ръба на тухлите, плешките ѝ се притиснаха отчаяно в стената.
Затаи отчаяно дъх, глътна корема си в безсмислен опит да стане още по-слаба. Ръката ѝ стискаше мократа дръжка на кинжала. Беше прехапала до болка устна, съсредоточена в святкането на светлината през въртящото се току пред носа ѝ колело. Увери се, че кракът ѝ е стъпил здраво в тинята на дъното, и тогава спусна внимателно и другия крак във водата. Събра в шепа фустата си и я дръпна здраво към себе си, за да не се закачи за колелото. Убита от дрехите си, докато бяга от тъкачница. Подобаваща ирония на съдбата.
Ахна от изненада, когато един щръкнал ръб задра корсета ѝ, отпори парче от бродерията и почти я завлече между дървените пръти. Успя да запази равновесие само благодарение на вкопчените си ръце в ронещата се зидария зад гърба ѝ. Зъбите ѝ започнаха да тракат.
Пристъпи бавно настрани. Тежката от вода фуста залепна за крака ѝ. Водните пръски я окъпаха. Едва успяваше да си поеме дъх от вонята на реката. Едната ѝ буза се отри в грубите тухли и тя притвори почти напълно очи. Главата ѝ щеше да се пръсне от бесния трясък на дърво и вода.
Още малко, още малко. Изведнъж Савин стигна края на колелото, изскимтя от облекчение и се свлече по очи в реката. Хвърли се трескаво напред, хлипаше, гълташе вода, газеше, размятала ръце. Изпълзя на четири крака върху мокрия чакъл. За момент ѝ се прииска да целуне земята. Тогава забеляза мръсната пяна и се отказа.
Вдигна поглед и изтри лице с опакото на треперещата си ръка. Реката клокочеше покрай нея, повърхността ѝ бе разпенена от колелата на една дузина други фабрики, осеяна с подскачащи боклуци и покрита с петна в неестествени цветове — лилаво, оранжево, зелено — от бояджийницата за платове по-нагоре по течението. Левият бряг представляваше каменист плаж с очертани от ивици кафява трева и водорасли следи от покачването и спадането на водата. Беше осеян с отпадъците от града. Парцали, кожа, парчета от столове, натрошено стъкло, ръждива тел и неща, прекалено изгнили, за да бъдат разпознати, и всичкото това изповръщано на купчинки от измъчената река. Над тях се рееха ята от птици, спускаха се, кълвяха, ровеха се в боклука като крилати плъхове.
Една прегърбена старица също ровеше из купчините. Тя изгледа Савин с обезумели очи, забеляза острието в ръката ѝ, обърна се и закуца нанякъде, преметнала до гърбицата си издут от боклуци чувал.