Савин се изкатери с несигурна походка по чакъла. Мокрите ѝ дрехи бяха залепнали по нея. Трябваше да намери нещо, с което да се покрие. Тръгна покрай реката, разгръща клоните на дърветата с накачени по тях парцали, обръща сандъци и касети, кашля, задавена от вонята. Зърна рояк мухи над труп на животно — куче, прасе, овца, не можеше да се каже, беше просто сплъстена козина върху почернели кости.
Савин зърна нещо до него. Старо палто с един откъснат ръкав и с провесена навън като червата на изкормен труп подплата. Нахвърли се върху него с повече задоволство, отколкото това, с което избираше тоалети по последна мода в магазините за рокли в Адуа. Копринените рокли нямаше да ѝ спасят живота. Това може би щеше да успее да направи точно това.
Ботите ѝ бяха така наклепани с тиня, че никой нямаше да познае, че струваха повече от къща в този квартал, но фустата ѝ, макар и омазана с кръв и речна мръсотия, тежка като броня от попилата в нея вода, можеше да я издаде. Зачопли с окървавени пръсти по връзките, но накрая се наложи просто да ги среже с изкривеното острие на кинжала. Остана клекнала на мръсния чакълест бряг само по корсет и залепнали за нея гащи. Корсетът трябваше да остане, макар и разкъсан на места, с едно пречупено, щръкнало накриво дървено ребро. Просто нямаше как да стигне връзките на гърба.
И тя намъкна мръсното палто — боклук, в който дори гърбавата просякиня не беше видяла никаква стойност. Вонеше на гнило и някакъв химикал, който моментално започна да дращи гърлото ѝ, но въпреки това тя беше доволна от придобивката. С него на гърба си нямаше шанс някой да разпознае в нея Савин дан Глокта — пионер в последната мода на Адуа, страшилище на всяка бална зала и приемен салон, кошмарът на всеки изобретател или инвеститор.
В този момент ѝ се искаше, ако може, просто да се зарови в купчините боклук и да изчезне напълно. Но знаеше, че те ще тръгнат да я търсят. Те знаеха коя е. Знаеха кой е баща ѝ. Досега със сигурност бяха успели да разбият вратата на кабинета и бяха открили откъртената дъска на пода. И сега им оставаше просто да проследят кървавата следа под машината, покрай колелото. Всеки момент щяха да се появят отнякъде.
Савин загреба с шепа тиня от брега и я размаза старателно по остриганата си до кожа глава и по лицето си. Прегърби се като гърбавата старица с чувала и тръгна бавно, провлачвайки един крак. Всъщност почти не се налагаше да се преструва, че куца. Осъзна, че в даден момент беше изкълчила единия си глезен, и сега той започваше да тръпне от болка. Всичко я болеше. Загърна се във вонящото палто, скри под него кинжала и закуца, оставяйки след себе си на чакъла двеста марки под формата на съсипан, фин гуркулски лен.
Изкатери се до опасаната с нисък зид алея зад фабриката. Същата, където беше забелязала през прозореца въоръжените работници. Усети гъделичкане по шията си. Мътните да го вземат, обеците! Бяха онези, прекалено натруфените, които беше избрала Лисбит. Свали ги и тъкмо щеше да ги изхвърли, когато си спомни колко струваха. Натика ги в прокъсания подгъв на корсета.
Шумът на машините беше спрял. Чуваше се само трясък на метал, пращене на разкъсан плат и трошене на стъкло. Все пак наричаха се Трошачите. Да направят целия град на пух и прах, беше ѝ все едно, стига да оставеха нея на мира.
Пропълзя до ъгъла на зида, надникна към портите на тъкачницата.
Каретата беше точно отпред, непокътната, такава, каквато я беше оставила на влизане. Кочияшът седеше на капрата, сгушил брадичка в яката си, един от конете тръскаше глава и сбруята му подрънкваше тихо. Така нормална карета, така неестествено сигурна и безопасна насред безлюдната уличка.
Савин простена от облекчение и закуца към каретата.
Малките човечета
Лисбит се упражняваше да седи изправена. Просто не можеше да разбере как лейди Савин успяваше да седи така, че шията ѝ да изглежда толкова дълга. Така де, имаше същия брой кости в нея като всички останали. Но Лисбит я беше изучавала в продължение на доста време и мислеше, че най-после бе успяла да разгадае тайната ѝ. Първо изместваш назад плешките, колкото можеш повече, така че почти да се допират. После изпъваш шия, не просто повдигаш брадичката, издължаваш цялата шия…
Тя се свлече на седалката на каретата и разкърши рамене. Проклятие, трудна работа. Отвори часовника, отне ѝ известно време да разбере колко беше часът, после бутна капачето и то се затвори с приятно за ухото щракване. Лейди Савин се бавеше, но нищо, тя ще чака, разбира се, че ще чака, това е част от работата на компаньонката. Ще чака, докато се стъмни ако трябва. Толкова предана е тя. И по-добра от онази мургава кучка Зури, която гледа отвисоко и нарежда на хората какво да правят, все едно е нещо повече от тях. Е, от Лисбит не е нищо повече и тя ще ѝ го докаже. Най-после ѝ се беше отворила възможност, ще се възползва от нея на всяка цена. Тя приглади единия си много изящен дантелен маншет на много красивата рокля, която беше облякла, потупа часовника на гърдите си — такова великолепно украшение на изящната му верижка. Лисбит Бийч, компаньонка на изискана дама. Звучеше добре. Заслужаваше това. Повече от проклетницата Зури. Всъщност що за име е това? Име за кукла, ето какво.