Проклетата мургава кучка беше убедила всички, че е голяма работа и знае всичко на този свят. И сега на всичкото отгоре ще доведе и братята си. А лейди Савин просто се съгласява: „Ама разбира се, доведи ги! Да живеят тук, при нас, при свестните хора!“. Лисбит още не можеше да повярва на това. Все едно не бяха вече навсякъде из Мидърланд. Искаше да е мила. Искаше да е щедра. С голямо сърце, питай когото искаш. Винаги когато имаше подръка, подхвърляше милостиня на просяците. Но всичко си има граници. Хората в Съюза си имат своите проблеми и без тълпите от мургави копелета, прииждащи от юг. Ами да, вече са навсякъде из Адуа! Има места в града, където нормален човек вече не смее да стъпи.
Тя извади малкото огледалце да провери грима си. Проклетата жега направо съсипваше пудрата. Докато се дивеше на руменината на скулите си, зърна някакъв просяк да куца право към каретата. Просяк някакъв, с мърляво палто с един липсващ ръкав, с щръкнала от него кльощава ръка. Стори ѝ се, че е жена, и устните ѝ се изкривиха от погнуса. Такава мърла, с омазана с кал, кръв и кой знае още какво остригана до кожа глава. Изглеждаше болна. Последното, което ѝ трябваше в момента, е лейди Савин да се върне при каретата и да завари някаква саката просякиня с протегната за милостиня ръка.
Лисбит спусна рязко прозореца и кресна:
— Я да се махаш оттук!
Просякинята извърна зачервени очи настрани и се отклони от каретата. Закуца прегърбена нанякъде.
В следващия момент се чу тракане и вратата на отсрещната страна на каретата се отвори рязко. Вътре се шмугна някакъв мъж. Едър, с работнически дрехи и голямо петно сажди на едната буза. Гледай го този, да се намъкне в каретата на лейди Савин просто ей така, каква наглост.
— Марш навън! — кресна му гневно Лисбит. Той не помръдна. В отворената врата се струпаха още мъже. Пред прозорците изникнаха озъбени физиономии, мръсни ръце се протегнаха към нея.
— Помощ! — изпищя тя и се сви до вратата. — Помощ! — Ритна онзи със саждите по лицето и го уцели добре, право в челюстта, но нечия ръка я сграбчи за глезена и с едно рязко дръпване я извлече навън. Пищяща от ужас, Лисбит се просна в канавката. В следващия момент се давеше в море от посягащи ръце, тропащи крака и гневни физиономии.
— Къде е тя?
— Дъщерята на Дъртата клечка?
— Къде е тая кучка Глокта?
— Аз съм само прислужница! — изпищя Лисбит. Не разбираше какво става. Обир! Безредици! Бяха свалили кочияша от капрата и го ритаха от всички страни, свит на кълбо, покрил с окървавени ръце главата си.
— Ще ти дам само една възможност…
— Аз съм само…
Някой я удари. Последва приглушено „туп“ и главата ѝ се фрасна в паветата. Имаше кръв в устата ѝ. Някой я вдигна за косата. Чу пращене на плат. Ръкавът на жакета ѝ беше отпран наполовина, дантеленият маншет висеше разкъсан. Някой ровеше в чантата ѝ, изхвърляше навън красивите кутийки с грим и пудра. Нечий ботуш стъпка четките ѝ.
— Вкарайте я вътре, сега ще разберем какво знае.
— Не! — изпищя тя. Верижката одра лицето ѝ, когато някой отскубна часовника. — Не! — Смееха се, докато я влачеха през портите. — Не! — Вкопчи се в рамката на портите, но един държеше лявата ѝ ръка, друг дясната, трети единия ѝ глезен. — Не! — Дясната ѝ обувка риташе безпомощно земята. Такава красива обувка. Толкова се гордееше, когато я обу тази сутрин. — Аз съм просто прислужница…
— Спрете! — изрева Кърбман, изблъска настрани един, после втори. — Спри! — Сграбчи за гушата момчето, напъхало ръка под разкъсаната пола на жената, и го запрати на земята. — Забравихте ли кои сте? Не сме животни! Ние сме Трошачите!
Притесни се, когато видя извърнатите към него обезумели лица. Но продължи да крещи насреща им. Какво друго му оставаше в момента?
— Правим това, за да не сме ние жертвите. Не за да направим от тях жертви. Добри хора сме, братя! — Той разтресе отчаяно ръце. Не виждаха ли какво правят? — Правим това в името на Голямата промяна! В името на справедливостта, забравяте ли?