Не беше глупак. Естествено, че някои го правеха заради справедливостта, други за отмъщение, трети с надеждата да извлекат някаква полза или просто заради тръпката от безредиците. А защо не четирите, взети заедно? В такъв момент, разгорещени от първоначалната победа и надъхани за насилие, дори свестните хора ги избиваше на лошотия. Въпреки това достатъчно бе свестните да са с един повече, за да се разколебаят всички.
— Какво, ще я пуснеш да си върви ли? — попита един.
— Никой няма да пуска никого да си върви — отвърна Кърбман. — Ще бъдат съдени наред с останалите. Съдени справедливо. В честен съд.
— Аз съм само прислужница — изхлипа момичето. Сълзите му бяха оставили черти по напудреното му лице.
В този момент се появиха двама други, помъкнали Валимир за подмишниците. Дрехите му бяха разкъсани, лицето му окървавено, очите му подути, почти напълно затворени. Едно от момчетата го заплю.
— Шибано копеле! — изръмжа друг.
Кърбман застана пред тях и вдигна умиротворително ръце:
— Спокойно, братя. Да не избързваме, за да не съжаляваме после.
— За нищо не съжалявам — кресна някой.
— И не съм ти никакъв брат — викна друг.
— Ако на теб не ти стиска, остави работата на онези, на които им — натърти трети самодоволно, все едно за да си част от тълпа, се искаше огромен кураж.
Нещата отиваха на зле или всъщност на по-зле, но за късмет по улицата се зададе колона от затворници. Сигурно две дузини, много разпокъсани и раздърпани хубави дрехи, много насинени, просълзени и шокирани горди лица. Бяха оковани по двама за дълга верига. Водеха ги петима Трошачи с окачени на коланите саморъчно изковани окови. Кърбман познаваше възрастния мъж начело на колоната от срещите, въпреки че не си спомняше да го бе чувал да говори.
— Братко Лок! — извика му Кърбман и спря колоната. — Към съда ли си ги повел?
— Да.
— Имам още двама за теб. — Кърбман издърпа момичето от ръцете на недоволните си другари, отведе го при един от Трошачите — мъж с руса брада — и той го окова за веригата. Мътните да го вземат, един от арестантите беше Селф, надзирател в третото хале на стъкларската фабрика „Резлинг“. Беше забил поглед в земята, а на едната му буза имаше дълбока, кървава резка. Свестен човек беше. Грижеше се за хората си. Кърбман преглътна тежко. Да окове още двама за веригата, беше най-доброто, което можеше да направи в момента. Опиташе ли да откачи някого от нея, това най-вероятно щеше да му коства живота.
— Аз съм само прислужница — проскимтя момичето, докато оковаваха Валимир до него. Косата му беше сплъстена от кръв, главата му клюмаше.
Кърбман се обърна към работниците.
— Имаме възможността да оправим тоя свят, братя! — Гласът му потрепери. — По-добър свят да изградим, разбирате ли? Но трябва да го направим както е редно.
Веригата тръгна рязко напред и Резлинг и останалите потеглиха отново. Хората тътриха крака, препъваха се, хлипаха, стенеха под зоркия поглед на половин дузина жилести мъже в работнически дрехи и дървени сопи в мръсните им ръце.
— Копелета — промълви под нос.
Та той е Карлрик дан Резлинг, ще се погрижи да виснат до един на въжето.
Минаха покрай овъглените останки от карета. Цялата улица беше осеяна с отломки. Натрошено дърво, счупено стъкло. Забеляза с периферното си зрение движение под един от прозорците и това го накара да подскочи уплашено. Писалището се сгромоляса на улицата и избълва камара хартия по паветата.
Наблизо стояха и гледаха група мъже. Един хрупаше ябълка. Друг се изсмя. Писклив, нервен смях.
Спомни си как нахлуха на мостика. Така де, в кабинета му, той го наричаше мостик, обичаше морската терминология. „Вън, проклетници такива!“ Виковете му винаги ги караха да свеждат покорно очи. Вън! Но не и този път. Не можа да повярва на очите си! Все още не можеше да повярва!
Извлякоха го иззад писалището. Него, адмирала! Карлрик дан Резлинг! „Проклети да сте до един!“ Влачиха го по цялата дължина на палубата. Хубаво де, по пода на фабриката. Да го замерят с боклуци собствените му работници? Видя ги с какво невиждано допреди усърдие чупеха машините. Машините, на които бяха наети да работят! „Бял ден да не видите!“ След всичко, което беше направил за тези хора, за града. Да го оковат във верига заедно с две дузини злощастници, като роби в проклетия Гуркул! „Как смеете?“
Разнородна група бяха арестантите. Мъжът отпред с разкъсаното сако познаваше по физиономия. Адвокат ли беше? До него беше жената на оня идиот, как му беше името? Сириск? Момичето, което току-що оковаха във веригата, приличаше по-скоро на нечия прислужница, отколкото на дама от висшето общество. Мокрите му от сълзи и с разтекъл се по тях грим бузи бяха румени като на селянка. Къде всъщност ги водеха? Нямаше никаква логика в това. Никаква логика.