Някаква жена с нацапотено с ярък грим лице се надвеси от прозореца над главите им. Смееше ли се, та смееше ли се. С пълно гърло и хвърляше купчини хартия. Счетоводни записки. Квитанции. Облигации. Сипеха се като изписани с красив почерк конфети, стелеха се в мръсотията.
Това не беше просто стачка. Не бяха обикновени безредици. Не беше само неговата фабрика или тази до нея. Улиците бяха като заразени с вируса на революцията! Беше навсякъде. Целият свят беше полудял.
Какво щеше да каже милата му съпруга Селин, ако можеше да види любимия си град, докаран до такова положение? Тя, която прекарваше вечери наред, раздавайки супа на бездомните? Хранеше проклетите хрантутници. Може би беше за по-добро, че треската я отне в средата на лютата зима, независимо от всичките пари, които хвърли по доктори. За по-добро е. Точно както казаха над гроба ѝ.
В една от страничните улички някакви мъже бутаха фургон и товарът му от бурета подскачаше по неравните павета.
— Копелета! — кресна той на най-близкия надзирател. На този Трошач. На този предател. На това животно. — Аз съм Карлрик дан Резлинг, ще се погрижа да…
Онзи го удари с юмрук в лицето. Стана така неочаквано. Почти повлече сред себе си жената, която беше пред него, когато се изтърси по задник на земята. Седя известно време така, смаян от случилото се, с потекла от носа си кръв. Никога досега не го бяха удряли в лицето. Никога, през целия му живот. Зарече се, че не иска това да се повтори никога повече.
— Ставай — каза мъжът.
И Резлинг се изправи. Очите му се напълниха със сълзи. Какво щеше да каже Селин, ако можеше да го види сега?
Него, Карлрик дан Резлинг? Та той е адмирал. Нали?
Вече не беше убеден.
— Копелета — повтори мъжът до нея, но сега това беше по-скоро жално хленчене, отколкото предизвикателство. При все това просеше си боя.
— Млъкни! — изсъска му Кондин през сълзи. — Ще стане по-лошо.
Можеше ли всъщност да стане по-лошо? Разминаха се с някакви мъже — изкривени от ярост лица, стиснати юмруци, сопи и брадвички. Подвикваха, освиркваха, издаваха животински звуци. Един се стрелна напред и изчатка със зъби току пред лицето ѝ и тя подскочи от уплаха.
Сълзите се стичаха по лицето ѝ. Не беше спряла да плаче от момента, в който те изкъртиха с ритник вратата на малката чайна, в която тя седеше и разпространяваше слуха, чут от Савин дан Глокта миналата вечер. Защо им беше да ритат вратата? Можеха просто да я отворят. Камбанката на горния праг подрънкваше така очарователно при отварянето ѝ.
Баща ѝ не можеше да понася, когато тя плачеше. „Стегни се, момиче.“ Побесняваше, все едно сълзите ѝ бяха незаслужена нападка срещу него. Понякога я перваше по главата, но ударите не я направиха по-корава, точно обратното. После съпругът ѝ предприе друга тактика — безразлично пренебрежение. Самата идея той да прояви чак такъв интерес към нея, че да я удари, беше абсурдна. Да я оковат във верига, беше най-голямата проява на интерес към нея от години насам.
Колоната минаваше покрай горяща фабрика. Димът се стелеше над нея и засенчваше слънцето. Прозорците ѝ избухваха с трясък навън, от тях избълваха огньове и засипаха улицата със стъкла, тлеещи боклуци и летви, с натрошени на парчета керемиди. Кондин засенчи лице срещу горещината, която пресушаваше сълзите ѝ в момента, в който избиеха.
Действието в една от любимите ѝ книги — „Изгубена сред работниците“ — се развиваше на фона на работническо въстание. В нея красивата дъщеря на собственика на фабрика беше спасена в пожар от един от работниците на баща ѝ. Ъглите и ръбовете на страниците на главата, в която тя най-после му се отдава сред машините, са опърпани и намачкани от постоянното прелистване. Любимата част на Кондин беше тази, в която се описваха ръцете му, толкова силни и същевременно така нежни.
Наоколо имаше много силни мъже. Нежни не. Видя няколко от тях да ритат бясно вратата на магазин. Други изнасяха навит на руло килим от една къща. Смаяните ѝ, зачервени от плач очи се стрелкаха насам-натам при всеки шум, вик или писък. И виждаше ужасяващи сцени, накъдето погледнеше. Нито следа от романтика.
Покрай колоната се влачеше някакъв просяк в мърляво палто. Защо? Та те отиваха в ада. Или вече бяха пристигнали.