— Копелета — продължаваше да хленчи мъжът до нея.
— Шшшт — изсъска му гневно Кондин.
Мъжът пред нея извърна намръщено лице:
— Млъквайте и двамата.
Колтън извърна поглед от двамата ревльовци зад себе си, обърна се отново напред и поклати неразбиращо глава. Това им е проблемът на богаташите, не знаят как да се държат дори при най-малкото затруднение. Нямат опит. Той разтри разранената кожа на китките си под грубите окови. Бяха изковани с остри ръбове, деряха кожата. Но Колтън беше свикнал с грубите, дерящи кожата неща.
Не беше искал да става пазач. Но предлагаха шинел с работата. И храна също, пък било то скапана. И надница, пък било то мижава. Имаше ли друг избор тогава? Не пазач, куче пазач щеше да стане, ако му бяха обещали колибка. Принципите са хубаво нещо, но само ако имаш покрив над главата си.
Минаха покрай три натъркаляни по земята фигури. Червените куртки бяха разпрани и покрити с потъмнели, влажни петна. Войници. Ако армията не можеше да спре тази лудост, какъв шанс някой друг да успее?
Винаги си беше мислил, че един ден ще е тъкач, като баща си. Помнеше златните години, малко след като Кърнсбик измисли машината за предене на вълна. Влакното потече като река от новите предачници толкова евтино, направо без пари. И изведнъж започнаха да се търсят тъкачи навсякъде. Ходеха наперено, облечени като лордове до един. Е, вярно, настанаха тежки времена за горките предачи, но това беше техен проблем.
После Колтън тъкмо беше свършил чиракуването си, когато се появи тъкачната машина на Масруд, и има-няма за три лета тъкачите ги сполетя същата участ като предачите преди тях. Като капак на всичко много от предачите се бяха насочили към тъкането, нали там бяха парите, но ето че сега и там нямаше пари.
И Колтън беше без работа. Затова дойде във Валбек, където се говореше, че имало много работа. Само дето като дойде, видя, че същата идея беше хрумнала на всички. И стана пазач. Хората го гледаха така, все едно беше някакъв предател. Но той просто се нуждаеше от храната. И сега беше окован за верига наред с куп богати копелета. Каква ирония, свалиха му шинела, преди да го оковат. Не беше честно. Но питай предачите кое е честно и кое не.
Докато тътреха крака по моста, някакво куче се скъсваше да лае. Беше като обезумяло. Някакви хлапета отмъкваха касети с нещо от един разрушен фургон и кучето лаеше ли, лаеше по никого и по всичко живо. Тая жена отзад продължаваше да хленчи. Не могат да се справят с трудностите богаташите и това е. Нямат опита. Е, сега ще понатрупат някакъв.
— Стой — каза мъжът, който отговаряше за арестантите, и колоната спря. Странно, Колтън го познаваше. Лок се казваше, да, Лок. Навремето беше тъкач. Помнеше как се смееха заедно, той и бащата на Колтън, по време на едно от събранията на гилдията. Сега беше мрачен. Но същото важеше за много тъкачи. Най-вече заради машината на Масруд.
Лок отиде до парапета и смръщил вежди, надникна надолу.
Мръсна вода, покрита с пяна, боклуци и мазни петна. Често идваше тук. И стоеше на същото това място. Гледаше водата. След като умря жена му. Трудно можеше да си представи човек в тази жега колко люта беше зимата.
Дали студът я довърши, или гладът, или треската, не знаеше. А може би просто се отказа и всичката надежда за живот изтече от нея. Стигна дотам, че просто нямаше стопляне. Заболя повече и повече и една сутрин просто не се събуди. Синът му я последва две нощи по-късно. Беше едва на осем. Дъщеря му си отиде последна, снегът точно беше започнал да се топи. Не помнеше как точно изглеждаха. Не си ги спомняше приживе. Но ги помнеше мъртви. Спа до тях в продължение на няколко нощи, докато се поразмекне земята. Прекараха още няколко нощи заедно.
Помнеше как ги погреба. В един гроб и пак късмет, че го имаше него, толкова хора отиваха в земята по онова време. Жена му беше най-отдолу, а децата връз нея, все едно ги беше прегърнала. Каза си, че те са късметлиите, докато ги гледаше отгоре. Искаше му се да е при тях. Не плака. Не знаеше как. Гробокопачът сложи ръка на рамото му и каза „Трябва да дойдеш на една от срещите. Да чуеш Тъкача да говори“.
Спомни си как видя да минават наблизо група богаташи. Смееха се. Не на него и несгодите му. Не, тях те дори не забелязваха. Все едно живееха в друг свят.
Вече не.
Обърна се и ги погледна.
Неколцина мъже кървяха, някоя и друга жена хлипаше, но на Лок не му дожаля. Не изпитваше нищо към тях. Не беше изпитвал нищо от много време насам.
— Какво правиш? — попита го един от тях. Мъжът с окървавената уста. — Настоявам да разбера какво…