— Млъквай! — изпищя момичето с разкъсаната рокля и румените бузи. — Затваряй си шибаната уста, шибаняк такъв!
Лок погледна тежката верига. Никакъв шанс да плуваш, окован за такова нещо. Трябваше просто да бутне първите двама и те щяха да повлекат останалите. Към дъното на реката и край на всичко.
Знаеше, че това нямаше да е справедливост.
Но се замисли дали не беше достатъчно близко до справедливост.
Двама мъже гонеха трети, смееха се и го налагаха със сопи. Онзи падна, те го вдигнаха отново на крака и продължиха да го налагат. В края на моста, до входа на къща, се мотаеше някакъв просяк и гледаше към Лок със зачервени, трескави очи.
Възрастният Трошач погледна право към Савин и тя се скри зад ъгъла и се сгуши във вмирисаното палто. Не беше посмяла да тръгне по моста, там щеше да е като в капан, още по-безпомощна. Беше тръгнала след колоната само защото не знаеше накъде другаде да тръгне. Така поне имаше чувството, че не е сама. Не можеше да им помогне. Нито те на нея. Никой не можеше да помогне на когото и да било.
Тялото ѝ отчаяно искаше да хукне, всяко мускулче напираше да побегне нанякъде, но нямаше накъде. Оставаше ѝ само да се влачи бавно по осеяните с хартия улици, покрай преобърнати фургони, заклани коне и потрошени машини, да стиска под мишница кинжала, скрит под този вмирисан парцал, който минаваше за дреха, и да се оглежда за място, където да се скрие. Просто дупка ако трябва, но някъде, където да помисли на спокойствие над случващото се и където да измисли как да се измъкне оттук. Място, недостигнато от ужаса и умопомрачението. Но почти веднага беше осъзнала, че такова място нямаше. Лудостта беше плъзнала навсякъде. Като зараза. Като горски пожар. Целият град беше обезумял. Целият свят.
Женски писък я накара да подскочи от страх, преди да бъде удавен. Забеляза движение в една от задните улички. Тяло в канавката, ритащи във въздуха крака. Голо стъпало, една протрита обувка.
— Помощ! Помощ!
Можеше да направи нещо. Имаше оръжие. Но тя просто продължи напред и скоро писъците бяха заглушени от виковете, шума и лая на кучетата. Чу скърцане отгоре и се залепи боязливо до стената, вдигна поглед по посока на шума. От дървена греда на съседната постройка висеше тяло. Добре облечено тяло. Ръцете на мъжа бяха вързани на гърба, а посивялата му коса се вееше в безпорядък. Собственик на фабрика? Изобретател? Беше ли се смяла с него по време на някой прием?
Продължи да ситни напред, забила поглед в земята. Новите павета отстъпиха място на стари и разкривени, те от своя страна на покрита с разпиляна слама отъпкана земя, а малко по-късно тя премина в прорязана от колелата на каруците кал. Отдалечаваше се от реката и индустриалната част на града и улиците ставаха все по-тесни. Постройките почти я затиснаха от двете страни. Вървеше сред вонящи алеи, по отъпканата от човешки крака мръсотия от канавките и избите с малки прозорци на нивото на краката ѝ. Над главата ѝ се вееха като цветни знамена окачени да се сушат парцаливи дрехи. Части от алеите бяха оградени в импровизирани кочини, в които квичаха и риеха из боклука прасета.
Със залязването на слънцето и дима от горящи къщи градът потъна в още по-тъмен здрач. Очертанията на постройки и фигурите на хора изникваха и изчезваха като привидения. Савин нямаше никаква представа къде се намираше. Валбек се беше превърнал в кошмарен лабиринт, от който нямаше бягство. Как е възможно това да е същият свят, в който тя председателстваше сбирките на Слънчевото общество на Адуа и променяше човешки животи с едно-единствено щракване на ветрилото си?
Видя пищящи хора да се пръскат като подгонени рибни пасажи. Не знаеше нито накъде бягат, нито защо, но паниката беше така осезаема, че тя хукна с тях. Тичаше като обезумяла, без посока, запъхтяна, с мятащо се покрай ожулените ѝ колене палто. Видя мъжът пред нея да се шмугва в тясна алея, и го последва. Блъсна се в него почти моментално, когато той се обърна рязко и вдигна заплашително отчупения крак на стол.
— Назад! — Лицето му бе така обезумяло, почти не приличаше на човек. Той я блъсна и тя падна, прехапа езика си и почти се поряза на острието под палтото, докато се търкаляше в канавката. Тъкмо се надигаше, когато някой притича и я срита мимоходом в ребрата. Тя скочи на крака и закуца напред, изкривила от болка лице и с няколко синини в повече.
Възможно ли бе това да е краят на същия ден, в който разменя любезности с госпожа Валимир на безвкусната ѝ маса? „Какъв ароматен чай, кой го внася?“ Възможно ли бе само преди час да беше обсъждала цената на деца с полковника? Новият ѝ колан, каква майсторска изработка! Но сега полковникът и съпругата му бяха най-вероятно убити, а Савин дан Глокта беше само спомен. Като история, която си чул, но на която не си повярвал напълно.