Зарече се, че ако съдбата ѝ отредеше да преживее този кошмар, занапред ще е по-добър човек. Край на комарджийката Савин дан Глокта. Край на амбициозната пепелянка. Само да я пощади съдбата! Изведнъж осъзна, че шепти думите на глас при всеки треперещ дъх:
— Само да оцелея… само да оцелея… само да оцелея…
Рецитираше ги като поема. Шепнеше ги като молитва. Смееше се, когато Зури говореше за Бог. Как е възможно някой толкова умен като нея да вярва в пълни глупости? Сега се опитваше да повярва. Как само ѝ се искаше да вярва!… Само да оцелея…
Озова се на покрит с криви павета площад, в чийто край гореше голяма, представителна постройка. Иззад стълбовете дим се виеха огнени езици, пепелта се сипеше като черен дъжд на фона на кървавия залез. В средата на площада се извисяваше стара статуя на Харод Велики. Около пиедестала се бяха събрали мъже, които млатеха по краката на статуята с чукове. Други бяха вързали въжета около раменете си и теглеха статуята надолу. Отстрани се беше събрала възторжена тълпа от мъже с факли в ръце, които крещяха и псуваха яростно. Носеше се музика — писък на гайда и скрибуцане на цигулка — и някаква жена танцуваше, размятала разкъсани поли и спуснати коси. До нея танцуваше, или по-скоро се поклащаше недодялано, дебел, чисто гол мъж. Гледката наподобяваше някакъв шантав карнавал.
Савин зяпна зрелището с отворена уста. Беше отчаяна, съсипана от умора. Мръсна като прасе и прежадняла, изплезила език като куче. Почти избухна в смях и сълзи едновременно. Прииска ѝ се просто да се откаже, да се присъедини към танцуващите и да забрави за всичко. Свлече се до стената. Трябваше да си събере мислите. Но с тази дивашка музика това бе непосилна задача.
Забеляза фигури на фона на огньовете. Черни, трептящи от маранята. Висок мъж с цилиндър на главата. Сочеше нещо и крещеше.
— Свалете я! — изрева с пълно гърло Спаркс. — Той е шибаният крал и този площад е шибаното му кралство. Няма място за друг. Свалете я!
Може пък, като му дойде времето, да вдигне друга статуя на площада. Негова статуя, с ей тая висока шапка на главата, дето току-що я открадна и с която изглеждаше такава голяма работа.
Спаркс не се страхуваше от нищо. И колкото повече го повтаряше на другите и на себе си, толкова по-голяма истина ставаше. Ейкърс се страхуваше от всичко. Криеше се и ревеше в килера, когато мъжете идваха при майка им. Как само мразеше това жалко страхливо копеленце, вечно умираше от страх. Затова го заряза и отмина, без да погледне назад, като змия, която сменя кожата си. Спаркс не се страхуваше от нищо.
Нахили се доволно и извърна поглед към танцьорите. Клатеха се, мятаха се, разсъблечени кой повече, кой по-малко, порядъчно бичувани и подобаващо унижени.
— Викам да обесим едно от копелетата! — изкрещя той още по-силно отпреди, за да е ясно на всички, че не се страхува от нищо. — Да им е за урок на останалите!
— Не трябва ли да изчакаме Съдийката? — попита Фреймър.
Спаркс преглътна мъчително. Той не се страхуваше от нищо, но Съдийката беше друга работа… не само че самата тя беше напълно побъркана, но имаше способността да кара хората около себе си също да полудяват. Все едно тя беше кибритената клечка, а те подпалките. Освен това човек никога не знаеше какво ѝ се върти из главата. Можеше да хареса какво е направил с площада. Можеше да го намери безвкусно. Ще се извърнат бавно към него тези черни очи, острият връх на езика ѝ ще се покаже иззад зъбите: „Абе, Спаркс, това не е ли малко безвкусно, бе?“, ще каже тя, останалите ще се обърнат да го погледнат, устата му ще пресъхне, а коленете му ще се разтреперят като тези на Ейкърс, когато се криеше в килера.
— К’во каза? — изкрещя той. Както обикновено страхът го караше да полудява от ярост. И той сграбчи Фреймър за протритата яка на дрехата. Идиот, дори не се беше сетил да си открадне някакви по-свестни дрехи от богаташите. — Аз командвам тук, глупако! Това е моят шибан площад, ясно?
— Добре де, добре, твоят площад е.
— Точно така! И ще паля каквото си поискам! — Спаркс се изкатери по купчините хартия до върха на кладата и прегърна дружески нещастника, вързан за кола в средата ѝ. — Ще запаля когото си поискам! — И той вдигна високо факлата си и светлината на огъня в тъмното му върна куража. — Аз съм шибаният крал на този площад! Ясно ли ти е?