Той погали клюмналата глава на злощастника и понеже косата му беше сплъстена от кръв, вино и какво ли още не, изтри ръка в предницата на ризата му. После скочи от кладата, сграбчи бутилката от ръката на Фреймър и я надигна. Алкохолът му вдъхна още повече кураж. Сега Ейкърс беше някъде много далеч, килерът също, дори Съдийката.
Огледа със задоволство творбата си. Досега не беше решил твърдо дали иска да запали копелето. Клонеше по-скоро към това да го остави, но с настъпването на нощта горящата клада щеше да е подобаваща украса за площада.
— Помогнете… — проскимтя Алингън.
Но наоколо нямаше кой да му се притече на помощ. Всички бяха полудели, всички. Нахилени усти и лъснали в тях зъби. Пълни с отблясъците на ненаситния огън очи. Приличаха на дяволи. Бяха дяволи.
Когато го извлякоха от кабинета му, беше убеден, че градската стража ще се намеси. Докато го връзваха на кола в средата на кладата, беше сигурен, че инквизицията ей сега ще се появи и ще го избави. Докато се стъмваше и безредиците постепенно преминаха в някаква безумна оргия, все още вярваше, че войската ей сега ще се появи на площада и ще сложи край на всичко това.
Но никой не дойде. И купчината от хартия — юридически писания, инженерни скици, официални документи, похотливи илюстрации — и натрошени писалища и столове от близките кабинети се трупа около него и сега стигаше до средата на бедрата му.
Клада.
Не очакваше, че наистина ще я запалят. Възможно ли е наистина да са решили да я запалят? Как?
Беше се колебал дали това не е съмнителен квартал, преди да наеме кабинет тук. Ако иска да бъде взет на сериозно, един инженер трябва да има кабинет, но наемите в по-добрите части на Валбек просто не му бяха по джоба. Говореха, че Трошачите били изцяло под контрол. Че са си научили урока. По трудния начин. Подпалвачите пък били просто измислица на песимистични паникьори, тръгнали да охулват доброто име на града. Наблегнаха на това, че „Валинт и Балк“ отваряли най-новия си и най-модерен клон точно тук, че щели да преобразят квартала.
И най-новият и модерен клон на „Валинт и Балк“ избълва през прозорците си облак от обгорени по краищата облигации, а мракът на свой ред избълва цял легион от Подпалвачите — от плът и кръв — които се веселяха подобаващо и размахваха факли и газени лампи.
Някой го зашлеви. Смееше се. Защо го мразеха? Та той правеше света по-добър. По-ефикасен. Беше направил безброй малки подобрения по машините и процесите на производство в няколко фабрики. Постепенно си беше изградил репутацията на старателен инженер. Защо го мразеха?
— Какъв ден, а! — изкрещя някой. — Голямата промяна най-после е тук!
Задави се от дим и се заоглежда трескаво, ужасен, че неговата клада гори, но се оказа, че не е тя. Толкова много огньове горяха, толкова много размазани от сълзите му светлинки.
— Помогнете… — промълви той. Една невнимателна ръка с факла в нея, само толкова трябваше. Една подета от грешен каприз на вятъра горяща хартийка и край. Една искрица само. И колкото по-дълго продължаваше това, толкова повече те подивяваха, толкова по-близко бе краят му.
Някаква жена разпра предницата на роклята си, някой поля вино върху голите ѝ гърди, а трети зарови лице между тях и започна да пръхти като свиня. Останалите врещяха и се кискаха, все едно утре идваше краят на света. А може би вече беше дошъл. Цигуларят заподскача весело покрай кладата и подкара фалшиво нова мелодия, част от струните му бяха скъсани и се подмятаха под инструмента му.
Алингън затвори очи. Това беше точно като историята за падението на Олкъс, хаос и поквара навред. Винаги беше гледал на цивилизацията като на машина, излята от здраво желязо, всичко стабилно занитено на мястото си. Сега разбираше, че всъщност е съшита от прозирна материя, по-тънка от булчински воал. Материя, която по взаимно съгласие оставяме на мира, защото се къса така лесно. А изпод нея наднича адът.
— Трупайте още, копелета! — изрева онзи, наречен Спаркс, предводителят на Подпалвачите, главният демон, превъплъщението на Глъстрод на този площад. Мъже и жени се стекоха, започнаха да хвърлят повече хартия в лицето на Алингън и листовете затанцуваха, подхванати от топлия вятър.
— Помогнете… — прошепна отново той.
Разбира се, че ще дойдат. Градската стража. Инквизицията. Войската. Ще дойде някой. Как иначе?
Но като гледаше как хартията се трупа около него, Алингън трябваше да признае, че може би щяха да дойдат прекалено късно за него.
— Голямата промяна! — изврещя някой и се изкиска като побъркан. — Какъв ден, а!