Беше посветил живота си на тази фирма. Беше я изградил с тези две ръце. Е, с тези на Залев и Крън също, но предимно със своите, понеже нали Залев умря, а Крън се беше посветил на патенти.
Той залитна и спря. Подпря се на колене задъхан, стенещ от болка. Цигулката стържеше ли, стържеше противната си мелодия, курвите сочеха с пръст, пиеха и се заливаха от смях. Каква несправедливост! Та той идваше да помага на тези момичета. Беше им като настойник. Попечител. Заместител на баща за някои! Е, добре де, не точно, по-скоро добър вуйчо. А сега му се подиграваха, докато той се препъваше чисто гол из площада. Като онази злощастна мечка, която беше видял някога на един панаир.
При все това можеше да е и по-лошо. Можеше да е вързан за кол на кладата от документи. Постави ръка на устата си, проклетите киселини.
Някой го удари и той изпищя от болка, сякаш онзи тегли огнена черта през задника му.
— Моля! — изхриптя той и протегна умолително ръка. — Моля!
Един дребничък човечец с доста кривогледо око се хилеше противно насреща му, вдигнал готов за удар камшик.
— Танцувай, свиньо дебела! — озъби се онзи. — Или отиваш на кладата!
И Рандок започна да танцува.
— Какъв ден! — изкрещя Мот. Голямата промяна най-после беше дошла, всичко беше нагоре с краката и хората, дето цял живот бяха отдолу, сега бяха отгоре. Някога отрепка, сега лорд. Всичко, което беше искал и знаеше, че няма да получи, сега просто трябваше да протегне ръка и да си го вземе. Кой ще го спре? — Какъв ден!
И той удари отново мъжа с камшика през бедрата. Онзи се спъна, залитна и падна на колене, дебелата свиня. Тлъстата свиня, дето дори не извърна очи, когато преди няколко дни го помоли за някоя дребна монета. Все едно беше някаква незначителна буболечка на земята. Ха сега да видим кой е буболечката? Знаеше ги що за стока са. Дори не го поглеждаха, ама той ги беше запомнил. Водеше си сметка за всяка обида, която му бяха нанесли, и сега беше време за отплата.
— Танцувай, свиньо дебела! — Той срита адвоката в лицето, докато се надигаше, и го просна по гръб на земята. После хвърли камшика, грабна пак чука и започна да млати по краката на статуята.
— Да ти го начукам аз на тебе! — крещеше при всеки удар. — Крал някакъв, голяма клечка. Да те видим сега що за голяма клечка си! — Той разби част от надписа на пиедестала. Нямаше представа какво пише. Не го и интересуваше, след Голямата промяна нямаше да има нужда от букви.
— Я дай малко! — Той изтръгна бутилката от Фреймър, който тъкмо я беше надигнал, и алкохолът се разплиска по глупавата му шапка.
— Ей, копеле — викна Фреймър, докато бършеше лице, но Мот не му обърна внимание. Засмя се и надигна бутилката. Забеляза малко момиченце да го гледа от вратата на една къща. Мургаво момиченце с тъмни, големи очи и облято в сълзи лице.
Вдигна рязко бутилката нагоре, изсмя се доволно и пак изкрещя:
— Какъв ден!
Хесел се прибра обратно вътре, лудостта на площада я плашеше. Ужасно много я плашеше. Дотътри крака до мястото, където лежеше баща ѝ.
— Татко — прошепна тя и задърпа ръката му. — Моля те, събуди се!
Тялото му се поклащаше при всяко подръпване, но той не се събуди. Едното му око беше леко отворено, просто мъничко от бялото се подаваше отдолу. Но той не се събуди.
Веднъж, когато се разхождаха в градините на Бизурт, където император Солкун бил посадил хиляда палми, баща ѝ каза, че винаги трябва да има у себе си кърпичка, за да е чиста и спретната. И тя извади кърпичката си, наплюнчи крайчеца и започна да трие кръвта от челото му. Но колкото повече бършеше, толкова повече кръв течеше. Кърпичката цялата почервеня. Посивялата му коса беше потъмняла.
— О, Боже — шепнеше тя, докато бършеше челото му. Не знаеше дали се моли, или богохулства, като изговаря напразно името му. Независимо от усърдието на свещениците, и до ден-днешен не знаеше разликата. — О, Боже. О, Боже. О, Боже.
Той каза, че тук ще са по-добре. В Дава вече не беше сигурно за живеене. Първо войниците на императора бяха изтикани от града и настана хаос, не беше добре. После дойдоха ядачите да наложат ред, но стана още по-лошо. Видя един от тях на улицата по залез-слънце. От него струеше ужасна светлина. Още я виждаше в кошмарите си, а също черните му очи и празната усмивка, кръвта по изящната му роба. И те избягаха от Дава. Баща ѝ каза, че тук ще са по-добре.