О, Боже. О, Боже. О, Боже…
Но тук не беше по-добре. Нямаше работа. Хората ги заплюваха по улиците. Тръгнаха от град на град и малкото пари, които моряците не им бяха отмъкнали по време на плаването, скоро свършиха. Чуха, че във Валбек имало работа. Събраха се с още няколко кантикци, за да е по-сигурно по време на пътя. Тежко пътуване беше и когато дойдоха, откриха, че и тук няма работа. Не стигаше за бледоликите, камо ли за тях, тъмнокожите. Хората ги третираха като плъхове. А сега всичко живо полудя. Не разбираше какво се случва. Не разбра нито кой удари баща ѝ, нито защо.
О, Боже. О, Боже…
Свещениците казаха, че ако се моли сутрин и вечер и пази душата си чиста, ще ѝ се случват само хубави неща. Не го ли правеше правилно? Беше ли мръсна душата ѝ, че бог я наказваше така?
— О, Боже — проплака отново тя и разтърси рамото на баща си. — Моля те, събуди се!
Не знаеше какво да прави. Не познаваше никого тук. Взеха обувките на баща ѝ. Обувките му, Боже мили, босите му стъпала лежаха отпуснати настрани на пода. Тя протегна ръка и докосна леко един от краката му.
— О, Боже. — Какво да прави сега?
Чу стъпки. Някой се беше промъкнал зад ъгъла и клечеше пред вратата. Имаше опърпано палто без един ръкав, надничаше предпазливо към тъмните фигури на площада, които продължаваха да се лашкат под звуците на ужасната музика.
Хесел приклекна, оголила зъби. Не знаеше да плаче ли, или да се бие. Понякога, казваха свещениците, човек трябва да се довери на милостта на непознат.
— Моля те — проплака тя с изтъняло от страх гласче.
Просякът се обърна рязко. Беше жена. Бледа жена с остригана до кожа глава. Изглеждаше побъркана. Имаше засъхнала кръв под рана на главата си. Под едното ѝ зачервено и вторачено в Хесел око имаше размазана черна боя.
— Баща ми… той не се събужда — каза Хесел. Думите, макар познати, излизаха насила от устата ѝ.
— Съжалявам — отвърна жената и омазаната ѝ с кръв шия помръдна, докато тя преглъщаше. — Нищо не мога да направя.
— Моля те!
— Не повишавай глас! — изсъска жената и извърна пълни с ужас очи към площада.
— Моля те! — извика Хесел и се вкопчи в голата ѝ ръка. — Моля! Моля! — Викаше все по-силно и по-силно, не можеше да се сдържа повече. Дори не знаеше дали вика на кантикски, или на езика на Съюза.
Просякинята се дръпна и я повлече след себе си.
— Моля! Моля! Моля!
— Млъквай! — кресна жената и я блъсна към стената. После побягна към площада и Хесел чу стъпките ѝ да се отдалечават.
Изправи се, разтри мястото на главата си, където я удари камъкът. Пропълзя обратно до баща си и докосна леко ръката му.
— Татко — промълви едва. — Моля те, събуди се.
Нещо наше
Савин изскочи от алеята, зад нея детето продължаваше да плаче.
Осъзна, че музиката беше спряла. Танците също. Всички очи бяха извърнати към нея. Тъмни очи с блещукащи в тях отблясъци от светлината на огньовете.
Видя силуета на висок мъж с цилиндър на главата, факла в едната ръка, а другата беше насочена към нея.
— Доведете ми онова там!
Савин побягна и напрегна с всички сили треперещите си крака. Шмугна се в една от задните улички, подхлъзна се в някаква мръсотия, претърколи се през канавката и скочи отново на крака. Профуча покрай зяпнала старица, после през малко квадратно пространство между къщите с огромна купчина пепел, боклук и стари кости, по която бяха плъпнали плъхове.
Чу викове зад гърба си, дрезгави крясъци и смях. Пляскането на подметки отекваше от олющените стени навсякъде около нея. Блъскаше една по една вратите, покрай които минаваше, заключена, заключена, заключена. Ненадейно една се отвори и Савин връхлетя в запусната постройка.
Озова се в стая с провиснал таван, купчини парцали по пода и налягали по тях хора. Пияни, препушили с дървесна гъба, полуголи, зейнали усти и проточени от тях лиги. Вонята беше неописуема. В средата на пода бяха изкопали дупка за тоалетна и над нея се виеха рояци мухи. Стомахът на Савин се преобърна и тя едва се сдържа да не повърне, докато, запушила с ръка уста, прескачаше със залитане телата по пода. Натисна вратата на отсрещния край на помещението и се озова в друга тясна алея.
— Ето те и теб. — Двама мъже стояха на изхода. Савин хукна назад, подметките се плъзгаха по паветата, докато се извръщаше на другата страна… и алеята се оказа със задънен край. Стоеше пред гола стена с плесенясали тухли. Нямаше дори врата, която да пробва. Затаила дъх, тя се обърна бавно назад. Двамата приближаваха с наперена походка. Единият беше кривоглед и държеше дървена сопа с щръкнал от края ѝ дълъг гвоздей. Другият беше нахлупил шапка над кривата си физиономия.