— Благодаря — отвърна едрият мъж, — но ще те помоля да ѝ се наслаждаваш от разстояние. — Той свали бавно очилата си и ги сгъна внимателно. — Ще те помоля учтиво. — Той разтри с два пръста гърбицата на носа си. — Но ще го направя само веднъж.
— Не става. — Онзи с цилиндъра се нахили доволно. — Имаш нещо наше.
Едрият мъж постави внимателно очилата си в отмалялата ръка на Савин и притвори бавно пръстите ѝ около рамката.
— Повярвай ми — каза той някак натъжено, — тук няма нищо, което да иска човек.
— Дай ми я! — кресна Цилиндъра, така внезапно и гневно, че Савин подскочи от уплаха.
Едрият скочи от барикадата и тръгна към него. Вървеше бавно, не изглеждаше никак притеснен. Савин просто не разбираше какво възнамеряваше да прави.
Цилиндъра очевидно също не осъзна какво ставаше. Той посегна с факлата:
— Ей, не ме е страх от…
Едрият скочи към него, блокира с рамо летящата към главата му факла и я изби настрани сред облак искри. Юмрукът му се заби в ребрата на Цилиндъра. Беше къс, рязък удар, но Савин чу отчетливо звука от сблъсъка с ребрата на мъжа, почти почувства силата му. Цилиндъра се преви о две и запреплита крака настрани.
Едрият го сграбчи за дрехата, отлепи го от земята, вдигна го колкото можа по-високо, все едно беше чувал с вълна, и го стовари с всички сили на земята. Тялото му отскочи от паветата и цилиндърът отлетя някъде в тъмното.
Той простена, протегна една трепереща ръка, а едрият мъж просто вдигна един огромен ботуш и го стовари върху главата му, размазвайки физиономията му по паветата.
Савин гледаше втренчено, затаила дъх.
Едрият извърна поглед към другарите на Цилиндъра и изтръска невъзмутимо няколко останали по рамото му въгленчета от факлата. Те стояха като истукани в полукръг. Петима здрави мъже, но никой не помръдна през цялото време.
— Можем да го оправим — каза накрая един, но не прозвуча много убедено. Облиза устни и пристъпи неохотно напред.
— Опа. — На барикадата се беше покачил мъж. Или може би беше стоял там през цялото време, а Савин не го беше забелязала. Беше висок и слаб, с провиснали надолу мустаци. Държеше зареден арбалет. Имаше нещо на ръката върху спусъка. Татуировка. — Казах опа. — Той се наведе малко напред и насочи арбалета. Върхът на късата стрела проблесна заплашително. — Абе вие, копелета, не разбирате ли какво означава „опа“?
Оказа се, че разбират. Започнаха да отстъпват. Онзи, който допреди малко носеше цилиндъра, изхриптя неразбираемо. Един от другите му помогна да стане. Главата му клюмаше, лицето му представляваше огромна, кървава пихтия.
— Точно така! — провикна се след тях кльощавия мъж от барикадата, докато те се стопяваха в тъмнината. — И да не съм ви видял повече тук! — Той изтри потта от челото си с опакото на татуираната си ръка, докато едрият се качваше обратно от другата страна на барикадата. — Проклятие, Бик, това не беше част от плана.
Бик, уместно име за едрия. Той изгледа навъсено Савин и тя запристъпя боязливо заднешком и не спря, докато гърбът ѝ не опря в стена.
— Е — каза той, примижа като от болка и разтри кокалчетата на ръката си. — Знаеш какво става с плановете, като почне боят.
— Шибани Подпалвачи! — кресна гневно мъжът с арбалета, отпусна тетивата и извади стрелата с бързи, добре обиграни движения на пръстите си. — Копелетата са полудели. Всичко ще изгорят!
— Нали затова им казват Подпалвачите, Сарлби. — Зад барикадата имаше жена. Всъщност момиче със сурови черти. То клекна до Савин и започна да я оглежда.
— Пострадала ли е? — попита едрият.
— Предимно изплашена. — Савин усети някой да разтваря пръстите ѝ. Момичето взе очилата и ги подаде на едрия мъж. — И може ли да я вини някой за това. — В този момент Савин го позна. Прислужницата на Валимир. Как ѝ беше името? Вечерята на върха на хълма ѝ се струваше хиляди години назад във времето. Мей. Мей Брод.
Тя постави нежно пръсти на бузата на Савин:
— Как се казваш?
Не я позна. Нищо чудно. Самата Савин почти не се познаваше вече.
— Арди — прошепна тя. Името на майка ѝ бе първото, което ѝ хрумна. Усети парещата болка да се надига в основата на носа ѝ, изхлипа силно и избухна в сълзи. Не помнеше кога за последно беше плакала. Беше ли плакала някога? — Благодаря ти — избръщолеви тя. — Благодаря…
Момичето се намръщи. Савин проследи погледа му към гърдите си. Осъзна, че опърпаното палто се е разтворило и под него се подава, прорязал фината коприна, един от прътите на корсета ѝ. Човек нямаше как да не осъзнае, че това беше качествен корсет. Само глупак не би се досетил, че това е вещ, принадлежаща на богата дама с прислуга, която да я слага и сваля. И на Савин ѝ трябваше просто поглед в очите на момичето, за да разбере, че то не е глупачка.