Отвори уста. Да измисли някаква история. Да избълва лъжа. Но от гърлото ѝ се откъсна само задавено пелтечене. Беше останала без думи.
Очите на Мей се извърнаха бавно от съсипаната бродерия, която сигурно бе отнела цял месец работа на някоя бедна шивачка. После тя спокойно притвори палтото и скри корсета.
— Сега си в безопасност — каза ѝ. — Ще я заведа вътре. — И тя помогна на Савин да се изправи и я поведе към вратата. — Обзалагам се, че е имала отвратителен ден.
Савин се вкопчи в нея и захлипа като малко дете.
Човек на действието
Развятото знаме на Касамир представляваше величествена гледка. Такава майсторска изработка. Вдигнатият на задните си крака бял кон сякаш препускаше по вятъра на фона на златисто слънце. И имената на знаменитите победи на Съюза, извезани със златен конец по четирите краища. Същото знаме, под което Касамир беше покорил Англанд, и сега то се вееше величествено на идеално изправения прът в кокалестата ръка на ефрейтор Тъни. Самото олицетворение на бойна слава под формата на платно.
Брони и оръжия издрънчаха, когато мъжете се обърнаха към Орсо, удариха пети в земята и отдадоха чест като един. Петстотин мъже в пълен унисон, с блеснали на слънцето брони. При това само една десета от новосформираната част, готова да потегли на север, където да нанесе здрав ритник по задните части на Стаур Здрачния.
Орсо осъзнаваше, че може би щеше да прозвучи по-достоверно, казано от друг, но според него те представляваха впечатляваща гледка.
Той отдаде чест, беше се упражнявал доста пред огледалото. Трябваше да признае, харесваше му как изглежда в униформа. Придаваше му непознатия за него досега вид на човек на действието. Нещо повече, ушита по поръчка и така прясно колосана, униформата прикриваше великолепно порасналото му в последно време шкембе.
Полковник Форест огледа войската и се усмихна. Ех, тази открита, естествена усмивка, която сякаш представляваше най-доброто у обикновения човек от Съюза. Скромен, надежден, лоялен. Самото олицетворение на войник, едър и набит, със задължителния белег на лицето, великолепен посивял мустак и видяла множество битки кожена шапка с дълъг животински косъм.
— Не съм виждал по-великолепна бойна част, Ваше Височество — заяви той. — А съм видял не една и две.
Войниците бяха предложили частта да се казва Принцовата дивизия. Разбирай, Форест беше предложил името. Или по-скоро настоял, а Орсо се съгласи великодушно да го убедят, че това е най-доброто име. Без значение, беше поласкан от комплимента. Може би отчасти, че като никога беше направил нещо, пък било то и малко, за да го заслужи.
— Какво мислиш, Хилди? — попита той.
— Много лъскаво — отвърна тя. С типичната си предприемчивост се беше сдобила отнякъде с извезана с ширити униформа, която обикновено раздаваха на момчетата, които биеха барабаните, и сега, с войнишкото кепе, което обикновено носеше, изглеждаше съвсем като войник. Че защо не? Имаше точно толкова военен опит, колкото и Орсо.
— Какво мислиш, Горст? — попита той.
— Чудесна част, Ваше Височество. — Сериозно, каза си Орсо, трябваше да намери начин да не примижава всеки път, когато полковникът заговореше. Толкова пъти го беше чувал, а все още го сварваше неподготвен. — Заслужавате поздравления.
— Глупости. Какво толкова съм направил? — Освен да изхарчи парите на Савин, да се усмихва пред хората и да упражни едното отдаване на чест. — Вие свършихте цялата работа, полковник Форест!
— Аа, полковник Форест — промърмори Тъни и взе да клати глава в престорено преклонение пред множеството дарби на полковника. Да не остане по-назад от кумира си, Жълтен извъртя престорено очи.
Форест се направи, че не ги видя. В това да игнорира Тъни, както и в много други неща, полковникът имаше огромен опит.
— Всичките тези мъже вече са служили, Ваше Височество — каза той. — Повечето в Стирия, но някои са се били и в Севера. Аз просто трябваше да им напомня какво се очаква от тях, което на практика ми е работата, нищо повече.
— Знам, че всяка работа може да се върши добре или зле. Вие свършихте вашата великолепно. Късметлия съм да ви имам за заместник-командир. — И Орсо дари Форест със специалната си усмивка. Онази, която пазеше за редките моменти на истинско щастие.