— А какво размеква едно момиче — прошепна той в ухото ѝ.
— Мен лично красавците с прекалено много кураж и никакво търпение… — Май сутринта не беше напълно съсипана. Тя зарови пръсти в косата му, придърпа лицето му към своето и започна да го целува. Дъхът му миришеше малко, но нищо…
— Лео! — долетя отвън вик.
— Уфф, мамка му — изсъска Риккъ и се отпусна отново по гръб.
— В лагера пристигна рицар вестител! — Гласът на Юранд, изтънял от вълнение.
— Мътните да го вземат! — Лео се отскубна от Риккъ въпреки опитите ѝ да оплете крака около него, изскочи от леглото и започна да намъква панталоните си. — Може би е Висшият съвет! — Нахили ѝ се през рамо, все едно точно тази новина беше чакала със затаен дъх. — Правят ме лорд губернатор!
— Страхотно — изръмжа Риккъ, обърна една от ботите си, изтръска от нея топчето дървесна гъба и го натика под устната си.
Отвън цареше напрегнато оживление. Полуоблечени мъже щъкаха напред-назад между палатките, дояждаха на крак закуската си, разпитваха се един друг за какво става, но не получаваха отговори. Като понесени от вятър сухи листа, всички се стичаха в една посока — към чифт лъскави криле на голям шлем някъде отпред в тълпата. Към шлема на крачещия през още мокрия от снощния дъжд лагер на път към ковачницата, в която лейди Финри бе временно настанила щаба си.
Лео забърза натам, навличайки в движение наметалото си. Риккъ подскачаше на един крак след него, опитваше се да обуе един вече кален чорап.
— За мен ли е съобщението? — провикна се Лео. — За лорд Брок?
Може би светът наистина не се въртеше около него. Рицарят вестител, прехвърлил през рамо кожената чанта с извезано на нея златно слънце, символа на Съюза, вървеше невъзмутимо нагоре по склона и дори не си направи труда да извърне глава към Лео.
— Може би принц Орсо е пристигнал вече — каза обнадеждена Риккъ, докато подскачаше до Юранд и намъкваше в движение обувка.
— Не бих разчитал много на това. — Юранд дори не извърна очи към нея, само слепоочието му заигра, докато скърцаше със зъби.
— Не ме харесваш много, а?
Той се обърна към нея и на лицето му се изписа изненада:
— Всъщност точно обратното. — Той ѝ предложи лакътя си, за да се хване и спре да подскача на един крак. — Трудно е да не те хареса човек.
— Нали? — отвърна тя и най-после успя да нахлузи обувката.
— Аз просто… длъжен съм да го защитя. — Той погледна смръщено към Лео, все така следващ по петите рицаря вестител. — Израснали сме заедно и… с две думи, той не е толкова корав, на какъвто се прави.
— Хм — изсумтя Риккъ. — И аз го познавам от дете, повярвай ми, знам.
— Не му върви особено. С жените.
— Може би аз съм изключението.
— Може би. — Той се усмихна измъчено. — Просто не искам да го виждам да страда.
— Само висш команден състав — изръмжа войникът пред вратата на ковачницата.
Риккъ бутна с рамо Юранд, той залитна право в ръцете на стоящия на пост войник и докато двамата се разберат кой кого да пусне и кой накъде да отстъпи, тя се шмугна незабелязана през вратата.
Досега не беше присъствала на военно съвещание, но също като с погребенията и чукането първият ѝ път се оказа огромно разочарование.
Ковачницата беше претъпкана с хора, вътре беше влажно и задушно от дъха им. Майката на Лео стоеше, облегнала облечени в ръкавици юмруци върху застлана с карти маса, заобиколена от офицери с напрегнати лица. Измежду тях бяха лорд Мъстред и лорд Кленшър, двамата начумерени благородници от Англанд, които вчера се бяха присъединили заедно с частите си. Риккъ не знаеше кой кой е, но единият имаше големи мустаци, а другият рунтави бакенбарди по целите бузи и обръсната брадичка и мустаци, все едно се бяха наговорили да си поделят една брада.
Бащата на Риккъ се почесваше замислено по наболата сива брада. Най-близките му именити воини бяха насядали около него. Сухара както винаги изглеждаше угрижен. Червената шапка беше мрачен както винаги. Оксел надничаше лукаво иззад присвити клепачи, все едно се готвеше да отмъкне някому козата. А Тръпката просто изглеждаше Тръпката, напълно достатъчно от негова страна, за да изнерви околните.
Всъщност най-малко разтревожен вид имаше ковачът, собственик на ковачницата. Той изглеждаше просто ядосан, че не може да си върши работата, защото някакви глупаци са решили да се съберат, за да се карат точно под неговия протекъл покрив. Но това е то, война. Грозна работа, от която само лошите печелят. Защо мъжете така обичаха да възпяват воини, ум не ѝ го побираше. Как никой не пееше за добрия рибар или за съвестния хлебар, или за когото и да било, който всъщност правеше света по-добро място за живеене, вместо да трупа камари трупове и да пали неща? Не беше ли трудът им достоен за окуражения?