— Светът е пълен със загадки — смотолеви тя под нос и премести с език топчето дървесна гъба в устата си.
— Милейди губернатор! — избоботи рицарят вестител, ненужно гръмогласно за тясното помещение, в което се намираше, поклони се дълбоко и насмалко да избоде здравото око на Тръпката с върха на едно от крилата на шлема си. — Вест от Негово кралско Величество! — Той отметна енергично капака на кожената си чанта, извади свитък и тръгна към нея, за да ѝ го поднесе.
Хората зачакаха, притаили дъх, Финри дан Брок да разчупи големия червен печат, да развие свитъка и да започне да чете с каменно изражение на лицето. Риккъ познаваше буквите и знаеше да чете. Проклетниците ѝ бяха очернили живота през онази една година, прекарана в Остенхорм. Но от тези на свитъка не разбра и дума, така странно бяха изписани, с толкова много завъртулки.
— Е? — Както винаги нетърпелив да разбере какво става, Лео пръв наруши тишината.
— Принц Орсо ли е пристигнал? — изръмжа лорд Мъстред. Или Кленшър.
— Не е — отвърна тя, без да вдига очи от свитъка.
— Кажи ми поне, че е тръгнал? — изръмжа лорд Кленшър. Или Мъстред.
— Не е. — Мускулчетата по челюстите на лейди Финри заиграха. — Няма и да тръгне. — Тя подаде писмото на Лео и едва в този момент забеляза разпасаната му риза. Извърна изпитателен поглед към Риккъ и нейната закопчана накриво и също разпасана риза.
Риккъ заби сконфузено поглед в земята и задъвка топчето дървесна гъба. Изчерви се до уши. Лейди Финри все повтаряше, че иска здрави връзки между Съюза и Севера, но нещо ѝ подсказваше, че под това няма предвид Риккъ да чука единствения ѝ син.
— Имало е въстание във Валбек — каза майката на Лео. — Трошачите са завзели града. Тревогата, че това може да прерасне в революция, се засилва с всеки ден.
Погледът на Лео зашари по пергамента:
— Принцът е изпратен да завземе обратно града. Дори и да успее… ще е тук най-рано след седмици.
В ковачницата настъпи гробна тишина, чуваше се само барабаненето на дъжда по покрива и капчуците, от които водата изтичаше в подложените под тях кофи. Изглежда, всички разсъждаваха над това как те виждат последствията. После заговориха едновременно.
— Мътните да го вземат — прошепна Сухара и заскуба оредялата си, сива коса.
— Шибаният Съюз! — кресна Оксел. — Казвах аз, че сме големи глупаци, ако разчитаме на тях.
— И какво предлагаш? — наежи се насреща му Червената шапка. — Да коленичим пред Калдер Черния ли?
Тръпката просто седеше и изглеждаше както обикновено, на човек му стигаше само вида му, за да се разтревожи. Бащата на Риккъ разтри уморено гърбицата на носа си и въздъхна тежко.
— Затова ли съсипаха Англанд от данъци? — гневеше се Мъстред или Кленшър.
— Каква полза от крал, ако никакъв го няма, когато трябва да се защитава проклетото му кралство? — викаше Кленшър. Или Мъстред.
— Отвратително!
— Срамота!
— Нечувано…
— Господа, моля ви! — Лейди Финри вдигна ръце в опит да въдвори ред. — От това полза никаква!
Единственият, който изглеждаше доволен, беше Младия лъв, чиято усмивка ставаше все по-широка и по-широка.
Риккъ изду бузи и издиша тежко:
— Май ще се спасяваме сами.
В огледалото
Скейл Желязната ръка беше прехвърлил разцвета на силите си. С има-няма двайсетина години.
Някога беше знаменит воин, но после загуби ръката си и сега на нейно място беше надянал желязна. Навремето беше страховит предводител, но сега се примиряваше да се влачи най-отзад в колоната и да преяжда с плячката. Мърлява работа в повечето случаи предвид това, че освен ръка беше изгубил и всичките си предни зъби. Детелината го помнеше от времето, когато беше камара от мускули. Днес беше планина от сланина. Бледата му двойна гуша се беше разляла по дебелата яка от животинска кожа с дълъг косъм. От покритото му с капчици пот голо теме стърчаха и се развяваха изтънели кичури посивяла коса. Брадата му лъщеше от мазнина, а дебелите му скули бяха прорязани от спукани капиляри. Две неестествено кльощави момичета не се отделяха от местата си зад раменете му. Държаха поднос с кана върху него и имаха най-трудната работа в целия Север — грижеха се чашата на краля да не остане празна.