От дясната му страна бяха насядали възрастни воини с добре излъскани брони и позастарели имена. Скейл би ги нарекъл най-приближените си именити воини, кралската си свита, телохранителите си. В действителност предназначението им бе да му напомнят за победите от някогашни времена, да настояват, че той все още е мъжът, който някога е бил — без шкембе и с две ръце — противно на доказателствата за обратното.
Огнището беше накладено до тавана и в залата беше горещо като в пещ и шумно като на бойно поле. Масите с насядали около тях воини бяха сбутани нагъсто и жените, които разнасяха храната, се провираха между мъжете, препъваха се на всяка крачка и ругаеха. Детелината и Прекрасна седяха на масата на Калдер Черния в сумрака, далеч от огнището. На тази маса нямаше толкова злато, ейл, смях и веселие като на кралската, но на нея имаше значително повече власт. Скейл носеше на гърдите си кралската огърлица, но всеки с глава на раменете знаеше, че Калдер взима кралските решения.
Днес Калдер имаше странен гост на масата си. Дребен мъж с износени, най-обикновени дрехи. Нямаше оръжие, просто дълъг дървен жезъл, който беше облегнат на стената до него. Изглеждаше съвсем не на място в тази претъпкана с накичени с остриета мъже зала, приличаше на кокошка в бърлогата на лисици. Какви ли не гости беше виждал в компанията на Калдер Детелината: странни, величествени, горди. Стириянци, хора от Съюза, тъмнокожи южняци — до един оплетени в паяжината му от скроени планове и потайни замисли. Едно не беше виждал досега обаче — човек, с когото Калдер да се отнася с такова уважение, както към този нищо и никакъв човечец.
— Ще дойде, господарю Сулфур. — Калдер постави смирено длан на масата между двама им длан. — Гарантирам за това.
— Никога не си ми давал повод за съмнение — отвърна Сулфур. — Засега. — И той потупа свойски ръката на Калдер.
Калдер преглътна тежко и отдръпна ръката си.
— Жалко, че господарят ви не можа да дойде.
— Наистина жалко. — Сулфур огледа с усмивка омазаното с мазнина и опръскано до ушите с ейл множество в залата. — Така обича изисканите сбирки и задълбочените разговори. Но за беда, зает е с работа в Запада.
— Надявам се, нищо сериозно?
— Малко разногласие с двама от членовете на ордена ни. Брат му Закаръс и сестра му Коунийл… имат различна гледна точка по някои въпроси.
— Семейството, а? — Калдер изгледа замислено брат си. — Най-добрите ни приятели и най-върли врагове. — В този момент вратите изтрополиха и се отвориха широко.
Стаур Здрачния влезе и тръгна през тълпата, вирнал високо брадичка, с провесен ниско на кръста му меч, със святкащи с такава ненавист очи, като нищо щеше да нагази в огнището и да предизвика пламъците на двубой. Воините зад гърба му огледаха предизвикателно притихналата зала. Магуир хвърли пълен с омраза поглед на Детелината и той му отвърна с вдигане като за наздравица парче месо.
— Смееш да закъсняваш — избоботи сърдито Скейл, оглозга кокала в ръката си, хвърли го на земята и кучетата се сборичкаха да го докопат. — За вечеря със своя крал?
Старият крал и дъртите путки на масата му се наежиха срещу новодошлия наследник на престола и младите путки от свитата му. Нищо свястно и в двете групи, но много завист в погледите и от двете страни. И толкова много прилика. Стори ли му се на Детелината или не, но май всеки мъж избра подсъзнателно точно своя образ от другата страна, с когото да се мери. Злият срещу злия, красавецът срещу красавеца, мълчаливецът срещу мълчаливеца, бъбривецът срещу бъбривеца.
— Все едно гледаш в огледало — промърмори той.
— Огледало, което те състарява — добави Прекрасна.
— Идвам, когато ми изнася. — Стаур вдигна подигравателен поглед от купчината кокали пред краля към тлъстото му лице. — Пък и се досетих… че ще вечеряш… доста дълго.
Напрегнатото мълчание се проточи известно време, после Скейл избухна в дрезгав смях, надигна се с мъка на крака и почти обърна масата с шкембето си.
— Сядай и разказвай за победите си, племеннико! — Той разпери широко ръце да го прегърне, желязната се беше измъкнала и беше провиснала от края на ръкава му.
Стаур го дари с вълча усмивка, докато обикаляше наперено масата.
— Нищо за песните в последно време, чичо. — Двамата се прегърнаха и започнаха да се пляскат мъжествено по гърбовете. — Южняшката кучка и този страхливец Кучето не могат да се разберат кой да бяга по-бързо от мен.
— Ха така! Натискай ги, гони ги, момчето ми! Не ги оставяй да си поемат дъх! — Скейл заръчка въздуха пред себе си с желязната си ръка, после пресуши чашата си на един дъх и я вдигна да му я напълнят отново.